Ревюто е публикувано за първи път през юни 2009 г. и е писано за вече изчерпаното издание на романа, излязло в поредицата „Съвременна европейска проза“ на изд. „Colibri“. Препубликуваме текста по повод новото издание на „Никога не ме оставяй“ от изд. „Лабиринт“, които са се заели с отговорната задача да върнат Ишигуро в българските книжарници и личните библиотеки на читателите.
Необходимите корекции са внесени от автора на ревюто – бел. ред.
Ревюто съдържа коментари, които издават ключови моменти от сюжета на произведението.
„Никога не ме оставяй“ е тъжна и леко гадна история със сериозни (като теми, не като количество) антиутопични моменти. Макар тези въпроси уж да не са засегнати в самия роман, той наистина буди разсъждения за стойността на човешкия живот. Скоро книга не ме беше потрисала толкова дълбоко.
Отношенията между тримата герои са безкрайно сложни, но и безкрайно човешки, дори без да намесваме специалния им статут в обществото. Кати, Рут и Томи наистина израстват в пансион в дълбоката английска провинция, но това не е интернат за богати, привилегировани отрочета на аристократични семейства. В края на книгата се оказва, че този пансион е един социален експеримент. Опит да бъдат отгледани, възпитани и показани като нормални хора деца, които не просто са изоставени от родителите си. Те никога не са били родени, а клонирани, както казва Рут, „от изметта на обществото – наркомани, просяци и проститутки“. Клонирани с една единствена цел – да достигнат възрастта от 18 години и да легнат на операционата маса за поредица от експлантации. Иначе казано, тези деца са отглеждани, за да се превърнат в парчета месо, от които лекарите ще вземат органи, за да удължат живота на „нормалните“ хора.
Интересното е, че този факт се разбира може би едва след като си прочел 3/4 от книгата – през цялото време се говори за „донорство“, за „задължения“, но когато знанието, разбирането, думите те блъснат в лицето, чувството е просто поразително. Лично на мен ми се повдигна и бях на косъм да се разрева. Цялата сцена, в която това се случва, е просто покъртителна. Две деца си говорят, споделят мечтите си – най-обикновени, детски мечти, каквито сме имали всички – да бъдем актьори, да работим в супермаркет, просто да пораснем. Прекъснати са от учителка, която им казва, че те нямат право да пораснат. Нямат и право да мечтаят. Единственото им право е да даряват. Да дарят себе си. Да умрат.
Това, че са клонинги, не прави тези деца по-различни от обикновени младежи – и те имат проблеми, и те имат копнежи, и те не разбират добре собствените си чувства и емоции. Рут е типичната „вижте-ме-аз-съм-тук“ кукла, която държи да е не просто център на вниманието, а лидер, обожествяван от масите. Томи е едно объркано момче, което не се вписва в средата си – просто защото се оказва, че му трябва малко повече време да развие талантите си. Кати е… Кати е момиче с трезва преценка, от която израства трезва жена. Но в нея, в думите й (повествованието се води от нейно име) има някаква огромна тъга, някакъв копнеж. Макар често да повтаря, че е щастлива от живота си, през думите й сякаш прозира въпросът: „Какво ли щеше да бъде, ако…?“ Ако Рут не беше обсебила Томи, ако бяха обикновени деца на обикновени родители, водещи обикновен живот?
Научнофантастичният и антиутопичният елемент изобщо не са толкова силни, че да класифицираме романа като научна фантастика или антиутопия. Но присъстват. Без да ни описва директно английското общество, допуснало една такава реалност, Ишигуро сякаш допълнително „нормализира“ това така наречено донорство – до такава степен то се е вписало в културата, в живота на хората, че никой, дори самите донори не го считат за нещо извънредно, камо ли за нещо грозно и престъпно.
И все пак… и все пак тези деца, тези юноши искат да живеят. Искат да се обичат, да се нарадват на младостта си. И макар да не могат да имат деца – да споделят любовта си. Живеят с надежди. И когато става ясно, че тези надежди са безпочвени, неоправдани и неизпълними, остава им да живеят за деня.
Рядко ми се отдава случай да чета книга с главен герой жена, на която да не й личи, че е писана от мъж. С „Никога не ме оставяй“ беше точно така – по текста, разказан от жена, не можеш да познаеш, че авторът е мъж. Не знам това за разбиране на жените ли говори, за огромен талант ли, но е изключително. И много, много хубаво.
В „Аз чета“ може да прочетете още едно ревю за „Никога не ме оставяй„, както и коментари за другите романи на Ишигуро – „Погребаният великан“ и модерната класика „Остатъкът от деня“.
По книгата има заснет филм, чийто трейлър можете да гледате тук:
