Завърших „Падишахът на подправките“ (изд. „Прозорец“) на Сайгън Ерсин преди няколко дни, но не успях веднага да събера правилните думи, с които да я опиша. След като „погълнах“ книгата за часове, ми трябваше време да обмисля прочетеното, да усетя „послевкуса“. А вкусът и най-вече чувствата, които пробужда, са ключови теми за романа.
Първият учител на главния герой, Адем уста, му обяснява, че човек обича или мрази конкретно ястие, защото:
[…] в съзнанието му непременно има спомен, свързан с него. […] Всеки път, когато усети същия вкус, чувството, свързано с онова преживяване, отново се пробужда. Не забравяй: вкусът започва в устата, но завършва в главата.
А главният герой на „Падшихът на подправките“ е роден именно Пир-и Леззет – рядък талант, който се среща веднъж на векове. Пир-и Леззет не е просто добър готвач, а човек, който има вроден усет за храните и умее не само да приготвя изключителни ястия, но и да провокира с тях чувства – толкова силни, че могат да съсипят цялата Османска империя. Пир-и Леззет е абсолютен владетел на кухнята и притежава дарбата да контролира всички, докоснали се до приготвеното от него.
Готвачът е роден в султанския дворец, но го е напуснал като дете. Той израства със знанието, че е Пир-и Леззет. Учителите му подготвят внимателно обучението му, защото чакат раждането му от столетия и осъзнават колко опасен е талантът, с който е надарен. Пир-и Леззет трябва да овладее уменията си и да бъде обучен в редица науки и изкуства освен готвенето – медицина, астрология, езика на животните, магията на подправките… Дарбата му е толкова голяма, че може да влияе на емоциите само чрез храните, които минават през ръцете му.
Когато любимата на младия готвач – красивата танцьорка Камер – е продадена на султанския харем, готвачът се сдобива с нова цел. Той е готов на всичко да си я върне, дори това да коства съществуването на цялата империя, а пътят към Камер започва от султанската кухня…
„Падишахът на подправките“ оставя читателя гладен – всяка страница пробужда апетита за следващата, а описанията на храните и подправките, използвани от готвача, са изключителни. Сайгън Ерсин сам споделя, че според проучването му Турция достига върха на кулинарията си по време на възхода на Османската империя. Тогава количеството подправки, използвано за месец в Истанбул, се равнява на същото, употребено за година в Париж. Това обяснява защо Пир-и Леззер е роден именно в столицата на империята.
Описаните ястия са като целия роман – вълшебни. Той напомня на приказка, която не можеш да оставиш. История, изтъкана от приключения, пътешествия, далечни земи, магия, интриги и любов, която бих описала най-добре като историческо фентъзи. Колкото и да ми хареса магическата дарба на Пир-и Леззет, не мога да не оценя и образователната част на романа. Описанията на султанската кухня, политиката и йерархията в султанския дворец бяха не по-малко интригуващи.
Сякаш не ми се иска да сравнявам „Падишахът на подправките“ с историите от „Приказки от 1001 нощ“ – притеснявам се, че звучи клиширано, а романът на Сайгън Ерсин не заслужава да бъде в сянката на друго произведение. Същевременно нямаше как да не забележа прилики, най-вече в магическата атмосфера. Убедена съм, че приказка като „Падишахът на подправките“ би могла да спаси Шехерезада, ако я разкаже на султана…
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
