fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

Ревюта

На „Американският любовник“ можем да разчитаме за малко чудеса

7 Mins read

Искрено вярвам, че всеки заслужава един американски любовник в този живот. Ако не завинаги, то поне за Коледа. И ето че тази зима можете сами да се убедите – това наистина е голяма работа. Казвам ви го от личен опит. Не за друго, ами защото прочетох сборника с разкази на Роуз Тримейн „Американският любовник“ (изд. „ICU“).

Бързам да поясня, че по принцип съм читател, който смята, че в отвъдното трябва да има специално място за хора, написали разкази с отворен финал. Това са претенциозни кратки текстове, които минават за разкази поради скромния си размер и съмнителни качества. Те свършват така, сякаш токът е спрял. Никак не съм съгласна.

Разкази? Не, благодаря. Завършете си започнатото, ако обичате.

Обаче случаят с творбите на Роуз Тримейн от „Американският любовник“ не е такъв! Обещавам. И веднага казвам защо.

Книгата съдържа 13 истории, които няма как да са друго, освен точно и само разкази. Има текстове, които просто не могат да бъдат романи. Има случки, които са кратки, силни и смазващи. Толкова наситена емоция е невъзможно да трае дълго. Не всичко е роман в този живот, уви.

Роуз Тримейн е безпощадна разказвачка. Историите й са разходка във времето, пространството и чувствата с хора, които сякаш нямат нищо общо помежду си. Защото любовта, загубата, тъгата и всичко, което е ежедневие, не правят хората еднакви. Правят ги интересни по различен начин.

Героите на тази разкази са там някъде, където е имало много и не е останало нищо.

Една жена на име Бет винаги ще живее във времето, което не помни колко дълго е продължило. Тогава тя е била деветнайсетгодишно момиче в Париж, подстригано като Джийн Сибърг. Обичала е до смърт и от нея е останало само онова, което остава след опустошителна любов.

Самотен мъж прави хотел за кучета в Южен Норфък. На фона на суровата зима се оголва свирепата жестокост на човешката природа, с която Оуен Гиб не се примирява лесно.

Роуз Тримейн в дома си в Норуич (снимка: Пол Роджърс, The Times)

В незнайната малка гара Астапово пък Иван Андреевич се опитва да спечели късната любов на една съседка. Но съдбата е решила друго – точно той да се окаже пазител на последното желание на самия Лев Толстой! Великият писател е герой, който също иска да се спаси от хората и затормозяващата им признателност.

А в съвсем друго време, докато четат „Сън в лятна нощ“ под едно дърво, Мина и Флик решават да се влюбят. Но фактът, че с любовта шега не бива, често разбираме не от Шекспир, а след като е връхлетяла бурята и любовта си е тръгнала, без да се обади дори.

Няколко пъти прочетох историята от „Черната рокля на Жюлиет Греко“. Пуснах си Les Feuilles Mortes. И вие ще си я пуснете, сигурна съм. Заради Джули и този мръсник мосю Фабиен – един френски ухажор с мърляв под, който рисувал, търсил муза, но намерил сърце. Обаче животите ни по-често са определени не от това, което сме намерили, а от това, което сме погубили. И онези сънища, които понякога ни спасяват от действителността.

„Снощи сънувах, че отново се връщам в Мандърлей“… Нали помните онова мистериозно имение от „Ребека“ на Дафни дю Морие? Е, тук Роуз Тримейн разказва за имението от този известен роман и за една любов, за която никъде не става дума. И за това, че писателите могат да бъдат жестоки, като те приковат в историята си завинаги. А стигне ли се дотам, дори граф Монте Кристо не може да се измъкне. И някак съвсем разбираемо става, че госпожица Дю Морие неслучайно е вдъхновила точно сър Алфред Хичкок. Толкова за ужаса на обичането.

Пеги и Фран са майка и дъщеря. Крепят взаимоотношенията си в една гора, далеч от Лондон. И оцеляват в къпиновата зима. Но не съвсем и не напълно. Само колкото да се питаме какво остава след голямата буря на живота и колко ли пък може да издържат къпините през зимата.

Към края на книгата ни води едно море, което повече от трийсет години не издава своя удавник. Оставя тази, която го е обичала вечно, да се пази от водите му и да бъде жив удавник в един живот, преминал съвсем на суша.

Казват, че болката на изоставящия е по-голяма от болката на изоставения. За това се сетих, докато четях последните разкази за Пейшънс и Марджъри, а после и за една Жулиета от XXI век, която се лута между своя Ромео и този така безромантично устроен прагматичен живот, който не ни оставя друго освен илюзия за избор.

От тези човешки истории ми стана мъчно, но и някак хубаво и спокойно, защото не обичам писателите да ме заблуждават, когато разказват за важните неща. Като прочетох първия разказ, толкова се развълнувах, че уж бях тръгнала да лягам, но реших да си сипя едно вино. След половин час се усетих, че нито съм си легнала, нито вино съм си сипала, а си стоя и препрочитам тази книга, която ми е страшно близка.

Заглавията на издателство „ICU“ са от онези, които лесно се обичат. И трябва непременно да кажа, че Невена Дишлиева-Кръстева е стихия. Не просто пак е избрала да ни даде страхотни разкази, ами ги е превела така, че по едно време си мислех, че Роуз Тримейн е писала на български. Не може да е инак, казвам си! Даже смятам, че е редно да продължа търсенето на доказателства в тази посока. Все нещо ще излезе.

Освен ако пак не се окаже, че нещата невинаги са така, както ги мислиш, нито както ги искаш.

И че като в разказите на Роуз Тримейн тъжен може да бъде само човек, който е бил неизмеримо щастлив. И че по някакъв начин това са истории, за онези неизказани неща, които определят такава голяма част от мислите ни и от нашите малки животи.

И си мисля сега, че не е страшно това, което знаем, нито онова, което не знаем. Страшно е да не е имало нищо от другото, което често не може да бъде изказано, нито обяснено.

И да си напомняме, че надеждата няма нищо общо със надяването. Тя има общо с продължаването. Всеки ден. Нещо такова като да се качим на този зимен влак от красивата корица на „Американският любовник“, да влезем в тъмния тунел и да пътуваме дълго към едно лято, което може би ще бъде. Може би.

И ако не можем да разчитаме на идващата Коледа за малко чудеса, то на „Американският любовник“ можем. Казвам ви го от личен опит.

Не пропускайте и ревюто на Стефи за „Пътят към дома“.