fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Нюансите на „Шахматните фигури“ в черно и бяло

4 мин.

Обичам усещането за завършеност, за затворен цикъл – то ми носи спокойствие. Завърших изминалата седмица с прочитането на финалната част от трилогията на Питър Мей„Шахматните фигури“ (изд. „Colibri”). Удоволствието обаче дойде най-малкото от факта, че една поредица е приключена. Книгата ме държа няколко в напрежение няколко дни и ме пренасяше на едно наистина уникално място, а именно шотландския остров Луис. Питър Мей е създал трилър с неподражаеми идентичност и атмосфера, поставяйки го много класи над типичното криминале.

Признавам си, че съм малко пристрастна, пишейки за книга, чието действие се развива на най-малкия остров от Външните Хебриди (една от 32-те области в Шотландия). В университета имах колежка, която живееше на остров Луис – едно почти изолирано парче земя с население малко над 18 хиляди души. От нея бях добила почти мистична представа за мястото – скалисти брегове, постоянна мъгла, бурни ветрове и оскъдна общност с крайно консервативни религиозни разбирания. Сякаш остров Луис е останал в миналото, като е запазил културната и националната си идентичност. Разговорите ми с Джейн (колежката ми) дотолкова бяха пробудили интереса ми към родното й място, че се бях разхождала из улиците му с Google Street View.

Когато попаднах на първата част от трилогията – „Черната къща“, останах със зяпнала уста. Запознавах се (макар и този път чрез творчество) с втори човек от едно далечно и толкова различно място. Всъщност, оказа се, че Питър Мей е от Глазгоу, но в книгите си говори с такава обич и привързаност за остров Луис, че е лесно да се заблудиш как е от там.

Остров Луис (снимка: Даниъл Корзениевски)

Дългото ми описание на мястото на действието не е случайно или плод на пословичната ми способност да се отплесвам. Остров Луис е пълноправен главен герой в „Шахматните фигури“, а и в цялата поредица, наред с човешките образи. В третата част Фин Маклауд (чието келтско име е Фионлах) вече живее за постоянно на родния си остров и се опитва да свикне наново с местните порядки. Докато се опитва да сложи ред в личния си живот, той се натъква на престъпление от миналото. Негов приятел от младежките години, изчезнал преди десетилетия, е намерен мъртъв. Дотогава хората от градчето са таяли искра надежда, че може да е жив, но обезобразеният труп, консервиран от торфената местност, я угасява. Фин се залавя с разплитане на загадки и дълго пазени тайни, за да изненада всички с откритията си.

Романът има романтично, дори на моменти поетично звучене, макар да е криминална история. Авторът е изградил майсторски психологическия профил на главните герои. Те са достоверни, магнетични и запомнящи се. Добрите не са само добри, а злодеите са показани в различна светлина през годините – ако не оправдаваща действията им, то обясняваща ги. Нима в истинския живот не срещаме по-често характери с нюанси, вместо черно-бели шахматни фигури?

За финал пак ще спомена острова. Една от интересните за мен теми в романа беше връщането към корена в кризисен период от живота ни. Защо се обръщаме към началото, за да търсим утеха? И само там ли можем да я открием? Аз имам своите отговори, но вашите най-вероятно ще са различни, пречупени през призмата на личните ви преживявания. Предизвиквам ви да потърсите отговорите на важните за вас въпроси, залагайки на едно перфектно за зимата четиво като „Шахматните фигури“.

Не пропускайте ревюто на Вероника за първите две части от поредицата за остров Луис – „Черната къща“ и „Човекът от остров Луис“.