fb
Ревюта

„Шестото измиране“ – неестествената история на човека като катаклизъм

7 мин.
Shestoto izmirane - Elizabet Kolbart

Shestoto izmirane - Elizabet Kolbart„Макар че е приятно да си въобразяваме, че някога човекът е живял в хармония с природата, не е сигурно, че когато и да било това е било вярно.”

Всичко важно, повторено сто пъти, спира да бъде толкова важно. Не само по себе си, а защото след един определен момент човек вече не си дава труда да се замисля над него. Щом истините, които чува, са постоянно гравитиращи около съзнанието му обекти или предъвквани и машинално изплювани от медиите и обкръжението му късчета информация, няма да мине много време, преди и той самият да почне не само да ги повтаря, но и да ги приема по инерция. И изведнъж толкова важната истина се е превърнала в клише. До някаква степен дори е изгубила достойнството си.

Докато напредвах с „Шестото измиране” (изд. „Изток-Запад”) на Елизабет Колбърт и прочетеното ми изглеждаше все по-странно и страшно, осъзнах, че вече съм станала свидетел на гибелта на една такава истина. Ще ми е интересно да разбера колко от читателите на това ревю неусетно са се отказали да се замислят върху твърдението, че човекът руши природата, че неправомерно се намесва в естествените процеси и в крайна сметка бавно, но сигурно обрича планетата си ако не на унищожение, то поне на доста сериозна и непредвидена в геологичния й план промяна.

Смятам, че едва ли някой би оспорил истинността на това твърдение. Всички знаем, че е така. Но някак рефренът за човека срещу природата звучи като припева на въртящите се по стотици пъти на ден летни хитове или като заученият, невдъхновен отговор на някоя кандидат-кралица на красотата по време на кръга с въпросите, от който де факто никой не се интересува. Всеки може да го възпроизведе, но да го приеме присърце? Едва ли. Просто ни омръзва да го слушаме. Или си мислим, че, слава богу, не ни засяга. Така де, нали лошото нещо ще се случи чак след еди-колко си милиона години и не ние ще сме тези, които ще умрат мъчително.

Преди време започнах ревюто си за „Апетит за секс” с думите, че поне в моите уши непрестанното говорене за секс рядко уцелва правилната нота и още по-рядко засяга истински интересните и важни въпроси, свързани с него. Все повече се убеждавам, че нехудожествените книги са идеален начин да добиеш правилна, обективна, информирана преценка за истински съществените теми, които всеки се чувства достатъчно компетентен да обсъжда, без обаче да разполага с никаква стабилна основа под краката си. В този ред на мисли „Шестото измиране” е вашата идеална опора в сферата, преди да се впуснете в умни приказки за ефекта от човешката дейност върху околната среда, върху планетата и върху еволюцията.

Elizabeth Kolbert

Елизабет Колбърт (снимка: Henry Holt)

Планетата Земя е ставала свидетел на пет масови измирания, разделени на интервали от милиарди години. Най-популярното сред тях вероятно е динозавърският апокалипсис от креда. Изразени в проценти, всяко от тези измирания отразява баснословни загуби не просто на отделни животни, а на цели видове и екосистеми, след които планетата се възстановява бавно (от порядъка на милиарди години), но сигурно. Сигурно, защото инициатор, изпълнител, жертва и месия на тези катаклизми отново е самата природа. Това, което Елизабет Колбърт ще ви разкаже, ще ви убеди, че в момента ставаме свидетели на невероятно шоу. Събитие, което е изпреварило времето си и което се случва въпреки всички обективни прогнози – Шестото измиране. Този път обаче звездата е друга. Познайте от три пъти коя.

Елизабет Колбърт съсредоточва труда си върху човека като уникален по рода си вид. Същество, което не се подчинява на естествените процеси, а ги подчинява на волята си, нарушава ритъма им, преобразява неимоверно средата, която те са му отредили, и в крайна сметка става луд, тъй като пост фактум се опитва да спаси онова, за чието унищожение изначално е допринесъл. Или както Колбърт крайно цветущо се изразява към края на книгата си, човекът първо тласка редица видове на ръба на унищожението с цел оцеляване, печалба или забавление, а после им прави чекии в опити да удължи пребиваването им на този свят (ако сте се заблудили, че в случая чекията е само метафора, почакайте да стигнете до историята на хавайската врана Кинохи).

Във всяка от главите на „Шестото измиране” Елизабет Колбърт разказва за съдбата на определен животински вид, който е загинал или е в процес на загиване. Колбърт геройски обикаля земното кълбо, впуска се в редица експедиции из джунгли, пещери и океани, посещава стотици лаборатории и провежда срещи с цял куп учени, както и с истинските звезди на книгата й – последните живи представители на застрашени видове. Във всяка от отделните истории Колбърт действа като един истински детектив, който разплита тайните на природата като огромен, невъобразимо сложен, но все пак подчинен на някаква логика механизъм, и на човека като спицата в колелата на този механизъм. Главата, която съм запомнила най-отчетливо, е „Оригиналният пингвин”, в която се разказва за дълбоко неизвестната и безславно изтрита от лицето на земята безкрила гагарка. Честно казано, ако искате синтезиран прочит на най-вредното и отблъскващото у човека като вид, просто прочетете „Оригиналният пингвин” и ще ви е достатъчно.

„Шестото измиране” е носител на напълно заслужена награда „Пулицър” за 2015 г., което е достатъчна гаранция за качество. Друга гаранция, която самата аз мога да ви дам като читател, е удоволствието, което изпитах от подхода на Елизабет Колбърт. Книгата й не е само и единствено масив от The Sixth Extinction - Elizabeth Kolbertстрого поднесена научна информация, а смесва в себе си и разказ от първо лице, известна художественост и изключителна необходима глътка чувство за хумор. Хумор, който е малко стипчив и доста ироничен, но пък е винаги на място и перфектно подхожда на една толкова изтощителна за писане, за четене и за обсъждане тема. В нито един момент от труда си Колбърт не се впуска в апокалиптични излияния, екологични натяквания или други отблъскващи читателя залитания. Просто излага истината такава, каквато доказателствата и дългогодишният (да не кажа доживотен) труд на редица учени я описват.

Много рядко чета нехудожествени книги, но „Шестото измиране” ме увлече със силата на роман. Всъщност в един от отзивите в Goodreads бях попаднала на следната препоръка: „Чете ви се хорър? Зарежете Стивън Кинг, „Шестото измиране” е книгата за вас.” Ще ми се и като в романите написаното в нея да не отговаря напълно на истината, но… Тук е, случва се и по-добре да знаем в какво сме се забъркали, вместо периодично да се шашкаме, щом научим, че едно или друго симпатично (или недотам харизматично) животно е изчезнало от лицето на земята… или че може би ние сме следващите.

Още едно ревю можете да прочетете при Lammoth.

[ + ]