На 23 март е премиерата на дебютния роман на Соня Тодорова „Перлите на Ади Ландау”. Вече я познаваме от „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София“, затова бързаме да й зададем няколко въпроса, които книгата провокира.
Преди всичко, това художествено-документален роман ли е? Докъде се простира документът в тази книга, откъде започва фикцията и как постигна балансa между двете?
Не съм много наясно с терминологията, но да, предполагам, че романът е и до известна степен документален. Когато в един момент установих, че това ще бъде нещо повече от разказ, ми се стори важно да бъда максимално обективна във фактологията. Това съм се опитала да направя с всички известни ми средства. Искрено се надявам, че съм успяла да постигна баланс между документ и фикция и че преходът между двете е дотатъчно плавен и необременяващ.
Посвещаваш романа си на „бягащия човек” – това човекът, който оцелява на всяка цена ли е, или човекът, който се самосъхранява?
Нито едното, нито другото. От една страна, Бягащият човек е или би могъл да бъде всеки един от нас. Понякога бягаме от страх, от бедност или пък от неудоволетворение, понякога от любов дори. Друг път бягаме, защото на някого му е хрумнало да ни гони по независещи от нас причини – защото сме родени в погрешното семейство или с погрешната религия, защото сме бели или черни, евреи, арменци или сирийци… От друга – всички знаем кои са бягащите хора в момента. И те са хора като нас. Точно като нас, не някакви страшни и различни същества, които носят заплаха по дефиниция. Ето това исках да кажа с това посвещение. А оцеляването и самосъхранението са вторични, те са въпрос на определение. Например: дали съм съхранил себе си, ако за целта съм жертвал собствения си морал?
Докато пишеше „Кратък и практичен наръчник за оцеляване на семейства с малки деца и други в София”, имаше ли представа, че след това ще седнеш да пишеш роман? Длъжна ли беше да напишеш „Перлите на Ади Ландау”?
Длъжна бях пред себе си, мелодраматично казано. Историята ми се въртеше в главата от години и когато ѝ дойде времето, аз просто я започнах. Дори не знаех, че от нея ще стане роман, първоначалната ми идея беше за разказ. Но разказът някак от само себе си повлече и други истории, появиха се още герои, още събития и така в крайна сметка се появи роман. Разбира се, едва ли бих имала смелостта да продължа отвъд разказа, ако от издателство Колибри не ми бяха гласували доверие с издаването на първата ми книга. До тогава бях свикнала да пиша разкази само за себе си, но е някак прекалено човек да напише цял роман само за вътрешно ползване.
На едно място в първата си книга казваш, че в „попътната схватка с Агресивната простащина“ човек е изначално губещ, дали романът не внушава същото, а именно че срещу масовата, добре организирана глупост разумният човек е беззащитен?
За съжаление в много случаи отговорът е „да, беззащитен е”. И съдбата на евреите в Европа доказва това с ужасяваща яснота. Но идва въпросът какво точно би искал да опази разумният човек. И доколко е склонен да се учи от грешките на предните поколения, за да е в състояние да усети признаците на настъпващата битка ясно и навреме. Когато все още е възможно тази битка да бъде спечелена.
Някой казваше, че писател не се пита дали книгата му съдържа автобиографичен мотив, но този въпрос понякога е неизбежен. Колко близка ти е историята на Марги и Фин? И колко от героите в книгата имат прототипи?
И прав е бил този някой, въпросът е много труден. Подозирам, че едва ли има пишещ човек, който може изцяло да се абстрахира от собствената си история и опит, когато съчинява нещо измислено. Не бих казала, че някой от героите ми има конкретен прототип. Използвала съм и съм смесвала реални хора, реални случки, истински разкази на роднини и приятели, но докато пишех книгата Марги, Фин и другите до такава степен оживяха и се отделиха от мен, че вече и на мен самата ми е трудно да ги възприемам като измислица. С две думи и за целите на този разговор: Маги си е Марги и Фин си е Фин.
Съществува ли все още кафе „Нихилизъм” във Виена, емблематичното сборище на писатели, датиращо от 1899 г.?
Да, и все още носи истинското си име – кафе „Музеум”. Обаче атмосферата му я развалиха преди няколко години, за съжаление. Ако искате да посетите истинско виенско кафене с история, бих ви изпратила другаде.
Много ли са ужасите, за които не знаем, и трябва ли да знаем всичко? Щастливият човек няма минало, твърди един нашумял напоследък роман…
Толкова са много ужасите и в миналото и в настоящето, че понякога ме обзема паника. Но аз все пак мисля, че е по-добре да знаем всичко, по възможност под формата, в която бихме могли да го понесем. Именно за това в „Перлите на Ади Ландау” няма кръв, болка и ужаси. Те се подразбират и мисля, че това е напълно достатъчно .
В крайна сметка успя ли да стигнеш до отговор на въпроса жертва или съучастник е Австрия по времето на Аншлуса? Историците навярно продължават да спорят дали присъединяването й към Германския райх става по принуда или доброволно.
За мен Австрия е съучастник, макар и началото на това съучастие да е до някаква степен пасивно. Присъединяването на Австрия към Германския райх е приветствано от големи части от населението, а жестокостите към еврейските граждани са били еквивалентни, а понякога дори и по-брутални от онези в Германия.
Само че никога на задавайте този въпрос на австриец, с когото бихте искали да останете в добри отношения.
Един принципен, голям въпрос. Трябва ли творецът всячески да отстоява универсални ценности? Не е ли отговорността на талантливия по-голяма в този смисъл? Имаме ли право да простим на Луи-Фердинан Селин (написал шедьовъра „Пътешествие до края на нощта”) антисемитските му памфлети?
Много твърд отговор имам аз тук. Ако един човек е решил публично да изказва своето виждане за света (защото в крайна сметка това е, което творците правят), той много точно и внимателно трябва да изясни своите позиции първо със себе си. Универсалните ценности за това са универсални – тяхното нарушаване носи обективна вреда на някого. В този смисъл аз смятам, че и Селин, и Езра Паунд, както и Лени Рифенщал и други, са злоупотребили с публичното си влияние и са изневерили на основната задача на интелектуалеца – да брани универсалните ценности и да внася повече разум и красота в живота на всички.
Какво да очакваме на премиерата на 23 март?
Ще бъде много стилно, интересно и различно. Моля, заповядайте, и ще видите!
Премиерата на „Перлите на Ади Ландау” ще се състои на 23 март от 19 ч. в литературен клуб „Перото” – НДК в присъствието на авторката и мнозина нейни съмишленици, почитатели и партньори.
