fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Стихии властват над „Тесният път към далечния север“

5 мин.

Ричард Фланаган - Тесният път към далечния север„Навярно при много хора любовта не идва.
Тази мисъл не беше хрумвала на Дориго Еванс.
Може и така да е.“

Колко глупав може да е човек, за да избере войната пред любовта? Или това е страх? А може би предначертаната му пътека винаги е сочила натам? Дориго Еванс се поколебава само за миг дали да се хвърли в нелогичната, напълно непредвидима любов с Ейми. Страст, която избухва стихийно, после изтлява до няколко въгленчета, привидно замрели, но в състояние за секунда да предизвикат нов неудържим пожар.

Мигът колебание е прекалено дълъг. Австралийският военен лекар отива на фронта, попада в плен на японците и се озовава в ада. Годината е 1942, а фикс-идея на азиатците е да построят т.нар. „Линия на смъртта„. Дълга 450 км железопътна линия Сиам Бирма. През джунглата, по безумно суров терен и за абсурдно кратки срокове. Каква е целта?

Най-важното не е линията, рече полковник Кота, макар че тя трябва да бъде изградена. Не е и войната, макар че трябва да я спечелим.
Въпросът е европейците да разберат, че не са по-висшата класа, обади се Накамура.

Тесният път към далечния север“ на Ричард Фланаган (носител на наградата „Букър“ за 2014 г.) е кошмарен, почти документален спомен за случилото се във военнопленнически лагер през Втората световна война. Дориго няма лидерски качества, не е смел, не се отличава с нищо особено, но парадоксално е поставен за отговорник на хиляда австралийски военнопленници, живеещи по-зле от животни и използвани за работна ръка в тази безумна обсесия. Години по-късно той е блокирал спомена за онези адски месеци, но обстоятелствата го принуждават да ги възкреси.

Отначало споменът колебливо проблясва. Капе като запушена чешма, от чиито тръби толкова много вода иска да се излее. Капките на миналото стават все по-едри. Образува се смислова струйка. Тя набъбва, все по-трудно може да бъде спряна. И неусетно пред нас се е разлял истински порой. Порой от застояла, миризлива, кисела вода. Която, вместо да пречиства, наслоява мръсотия и ни залива с тежестта на кошмарните спомени.

Ден след ден хилядата военнопленници се топят. Болестите ги повалят, след което смъртта си ги прибира. Дизентерия, холера, язви, недохранване, зверски побои – нещастниците нямат сили да стигнат до изкопа, издълбан за тоалетна, а са принудени да трошат скали и да изкореняват столетни дървета. Намират надежда в толкова далечни и обречени мечти, че стомахът и гърлото на читателя се стягат.

Страница след страница австралийците стават все по-болни, все по-мизерни и все по-малко. Да попаднеш в лазарета смъртно болен е щастие. Животът да отлети – облекчение. Мъка, несрета, гадост. Потънали в кал, изпражнения и мръсна вода, шибани неспирно от проливния дъжд и от юмруците на надзирателите, тези мъже изживяват дните си в ада.

Напредваха едва-едва и стъпка по стъпка, полюляваха се и падаха, подхлъзваха се и ругаеха, мислеха, както винаги, за храна или пък нищо не мислеха, напредваха пълзешком, подрискани, с надежда, напредваха крачка по крачка, а денят още не беше започнал.

Фланаган пише изключително! С еднаква лекота пресъздава нежност, копнеж за любов и споделеност от една страна, и безнадеждност, чувство за обреченост, унижение, страх и смърт от друга. В един момент предизвиква удивление с красотата на изказа си, а в следващия думите му са сурови, насечени и безмилостни. Лагерът оживява, печели симпатиите ни, а минути по-късно страдаме за съдбата на поредния несретник. Заслуга за предаването на тези нюанси безспорно има и преводачът Владимир Молев, който си е свършил работата с удоволствие и класа.

Освен че „Тесният път към далечния север“ има стихийно въздействие, към което читателят не може да остане безразличен, стихиите господстват съвсем буквално из целия роман – от невинното изгаряне, носещо страх в самото начало, през почти неспирния дъжд в лагера, та чак до страховития пожар години по-късно, когато и огънят, и мехурите са жестоки, необратими, символични. Чудесна рамка, която обгръща цялата история.

Рядко усещам толкова силна нужда да препрочета някоя книга. Не желание, а нужда. Да свържа по-ясно няколко дребни истории. Да се насладя на велико описаната среща на Дориго и Ейми в книжарницата. Изключителна! Да изстискам още малко удоволствие от една разкошно написана история. И то възможно най-скоро. Не веднага, но и не прекалено късно.

Едновременно лирична, драматична, тъжна и напълно незабравима, „Тесният път към далечния север“ е книга, която по въздействие мога да сравня с великата „Цар плъх“ на Клавел. Сигурен съм, че някой ден ще се превърне в също толкова ценна класика. Прекрасно литературно събитие, осъществено от издателство „Colibri“.

[ + ]