Херман Кох беше в България за представянето на „Вечерята“ през 2014-та и мисля, че успя да направи фурор още с тази първа среща. Не се сещам за друг съвременен чуждестранен автор, който да е толкова харесван у нас и чийто нов роман така трепетно да се чака. Затова съвсем основателно и „Уважаеми господин М.“ (изд. „Colibri“) е сензация – в книжарницата се наложи да изчакам едно момиче малко да се разсее, за да грабна последната бройка…
Подобно на „Вила с басейн“ и „Вечерята“, и тук не липсва разобличаването на най-долните и низки чувства и постъпки, на които сме способни. Без значение колко добре може да се прикрива от околните, Кох е невидимият герой в историята. Той постепенно сваля маските на персонажите си, за да ни покаже, че винаги трябва да сме нащрек и да очакваме най-лошото от добрите и хубавото от уж на пръв поглед лошите.
Романът започва с писмо до известен писател от неговия съсед, който тайно го наблюдава, маниакално проследява всяка част от живота му, жена му, детето му, навиците му, всичко. Зловещият шпионаж е прецизен и последователен, но не защото уважаемият господин М. има луд фен, а защото човекът, чиято история е използвал да напише бестселър, сега живее един етаж под него и определено има какво да му сподели за събитията такива, каквито са били – доста по-различни от преиначения разказ, с който авторът си спечелва пари и слава.
Мога да си представя, че през по-голямата част от времето погледът на писателя е насочен навътре, но тогава поне не се мъчете да описвате лица в книгите си. Описанията на лица – също както описанията на природата – са отживелица и вероятно затова ви допадат толкова много. Нека не се заблуждаваме – и вие сте отживелица, като тук нямам предвид само възрастта ви, вие сте и двете: и стар, и отживял.
Преди да започне да пише военни романи и да отегчи всички, М. прави сензация с книга по действителен случай, подобно на Труман Капоти с „Хладнокръвно“. Широко известна става историята на учителя по история Ландзат, който за кратко има авантюра със своята ученичка Лаура, която го зарязва заради приятеля си Херман (да, Херман!). Изтерзан от мъка и алкохол, една зимна вечер Ландзат отива във вилата на момичето, докато тя е там с Херман, за да поговорят, и при мистериозно обстоятелства изчезва. Доказателства и труп не се намират, но случаят е достатъчно смущаващ, за да възпламени въображението на един начинаещ писател.
Немалка част от книгата е посветена и на писателите, но не възхваляващо, тъкмо напротив – осмян е застаряващия драскач, който не знае кога да спре да пише, и чиито думи така или иначе ще бъдат забравени след смъртта му. Всеки успех е временно четкане на егото – според мен това иска да ни внуши Херман Кох.
Образите на тийнейджърите са много плътни и осезаеми, всеки един от тях е характер, който иска да се изяви и да бъде чут, дори и понякога да го прави по жесток начин. Лаура, Стела, Херман, Лодевайк и Давид са на 17 – възраст, която предполага както наивност, така и безскрупулност. В интимните им и приятелски отношения има много психологизъм, присъщ за холандския писател. Дори и в особеностите на техните родители и ежедневните битови ситуации всеки може да открие нещо ценно за себе си.
И понеже Кох си е Кох, нищо не е каквото изглежда. През цялото време имах толкова много предположения и нито едно от тях не се оказа истина. Разказите се преплитат, времето се разтяга между настоящето и преди 40 години, а похватът „история в историята“ държи в напрежение до последния момент. Много е трудно да започнеш романа и да не го довършиш възможно най-бързо. Срещнах мнения, че финалът е твърде необоснован и неочакван, но ако има нещо, което Кох иска да ни предаде, то е, че и най-необичайното е възможно в истинския живот…
