fb
Ревюта

Войната през погледа на едно дете в „Анна и Говорещия с лястовици“

3 мин.

Какво ви накара да започнете последната прочетена от вас книга? За мен тя беше „Анна и Говорещия с лястовици“ (изд. „Кръгозор“), а причината – интересното заглавие, разположено на красива корица. Разбира се, изборът ми е субективен, вие може да видите и двете по съвсем различен начин. На мен обаче ми се прииска това да е „различна“ история, в мисли за която да се разсейвам през деня.

Не бих казала, че крайният ефект беше такъв. Дебютният роман на младия американски писател Гавриел Савит е определян като тийнейджърски (не знам защо, едва ли главен герой дете е достатъчен признак за подобно жанрово определение). Той се плъзга по повърхността на сериозни теми, но нито сюжетът, нито стилът са на достатъчно високо ниво за вдигнатата летва.

Накратко, седемгодишната Анна живее с баща си – професор по лингвистика, в университет в Полша по време на Втората световна война. Един ден той не се връща от работа и тя остава сама, като дори приятелите на татко й се страхуват да я приютят. Приоритетите в живота й рязко се преподреждат – в първи и единствен се превръща собственото й оцеляване.

Тогава се появява мъж, обвит в мистерия и мълчание, наричан Говорещия с лястовици. До края на романа не научаваме истинското му име, но не неизвестността в образа му ме озадачи. През цялото повествование двамата странстват без ясна цел и посока. Загърбват идентичността си и бягат от дебнещи ги (отново неназовани) опасности през села и гори. Срещат евреин, който ги придружава през част от пътуването им. Неговият образ внася известно разнообразие в хода на историята, но също остава недоразвит.

Гавриел Савит (снимка: Cineboom)

Озадачена бях и от липсата на реални времеви измерения. Действието се развива в продължение на цялата война, годините минават, но всички описани сцени са зимни. Ако не реализъм, този избор поне допринася за търсеното внушение за монотонност и неизбежност, произтичащи от конфликта. Успешен елемент според мен е и алегорията в историята – Говорещия с лястовици се опитва да обясни на малката Анна сложната военна обстановка, разказвайки й приказки с главни герои вълци (руските войници) и мечки (нацистите). Тя е пленена от историите му – единствените магични моменти в детството й, които обаче имат своите съвсем реални измерения в лицето на жестокостите на епохата.

Разбира се, не е трудно читателят да намери прилика с романи, в които войната е видяна през детски поглед, като „Крадецът на книги“ от Маркъс Зюсак. За мен по-близък аналог има в лицето на „Пътят“ от Кормак Маккарти – апокалиптично четиво за мъж и момче, бродещи из пустошта, в която земята се е превърнала, без ясна цел и посока. Аз лично прекарах трудни, да не кажа мъчителни, часове в четенето му, а усещането впоследствие беше меко казано тягостно. Гавриел Савит не е толкова краен като Маккарти, но въздействието на двете творби върху мен беше почти идентично.

Според мен има смисъл и нужда да продължава да се пише за Втората световна война. Хората, които са на мнение, че всички сюжети по темата вече са използвани, винаги провокират усмивка в мен, защото намирам тезата за нелепа. По-важното в случая е, че докато говорим за миналото и си спомняме грешките му, шансът да ги повторим намалява (надявам се!). Така че аз бих прочела и друг подобен роман, дори и „Анна и Говорещия с лястовици“ да не намери място в сърцето ми.

Друг отзив за романа можете да намерите в блога „Дневникът на един книжен тигър“.

[ + ]