Рубриката ни „Жените в българската литература“, която провеждаме съвместно с деветокласничките и запалени читателки от ЕГ „Пловдив“, цели да разшири погледа ни към литературата. Зад него стоят не само портрети от стените на кабинетите, но и често пренебрегваните усилия на реални хора, с които имаме шанса да споделяме едно и също време.
Вече ви запознахме със Здравка Евтимова, Теодора Димова, Петя Кокудева, Божана Апостолова и Катина Недева, а днес продължаваме с едно добре познато име в съвременната българска литература – поетесата и писателка Керана Ангелова, носителка на множество литературни отличия за разнообразното си творчество.
Как предпочитате да Ви наричат – писател или писателка?
Лично на мен ми е все едно. Въпреки това, предпочитам женския род. Мисля, че в женското писане естрогенният пик стимулира любовната взаимност с думите. При това по много интимен начин. Мъжете са по-панорамни, по-епични, по-аналитични. Вероятно по време на напрегната умствена работа в организма на човека наистина настават светкавични промени – мозъчни вълни, трептения, неврони, тестостерони, естрогени… и мъжете, и жените пишещи вероятно са подложени на скокове в нивата на хормоните, няма начин. Оттам и различните нива на задълбочаванията ни във всичко, което ни импонира и привлича – подобното с подобно се привлича. Лично аз съм наясно откъде идва женската ми рефлексия към себе си и света.
Защо според Вас в учебните програми и в кабинетите по литература в училище има имена и портрети на мъже, но не и на жени?
Вероятно защото учебната програма е наложила за изучаване предимно мъже писатели. Независимо от това, учителите по литература могат по собствено желание да помислят и да сложат на стената в кабинетите си портретите на немалко жени писателки, например на Вера Мутафчиева, Яна Язова, Блага Димитрова и т.н.
Според Вас вярно ли е твърдението, че произведенията, написани от жени, са наситени с много повече чувство, отколкото тези, които са плод на мъжките творчески идеи? Има ли специфични „женски“ теми в литературата?
От природата си никой не може да избяга. Разбира се, че женското писане е по-чувствително и по-чувствено. Относно останалото, едва ли има специфични мъжки или женски теми. Ето, в момента аз пиша роман, действието се развива по време на Първата световна война. Може да се каже, че войната не е специфична женска тема, но няма да е вярно ако твърдим, че писателките не трябва и да се занимават с такава „мъжка“ тема. Към нея отношение имат всички, от войната са потърпевши мъжете, но и техните жени. Само че ако поставят, примерно, задача на мъж и жена писатели да напишат роман за войната и дори им зададат общи насоки, общи герои, местоположение, епоха, общ отрязък от време… мъжът ще се втурне да разказва предимно батални сцени, докато жената ще е болезнено чувствителна и импулсивна, в нейния роман ще има повече психологизъм.
По-трудно ли е за жените да „пробият“ в литературата? Намирате ли, че отношението към тях е различно от това към мъжете?
Зависи. Много рядко, но чувам да казват за жена писател с възхита: „Пише като мъж“. Тогава се питам какво може да означава жена да пише като мъж и защо мъжете се радват на такова женско писане. Донякъде имам представа. То е умно, емоционално сдържано, рязко графично, самонаблюдаващо се, овладяно отвсякъде, липсва разхищение на думи и емоции, прецизно вглъбено е, не разчита на интуицията. Откритията си ги прави след почти научно търсене и във всички случаи си знае мярката. И на мен ми е интересно такова женско писане. Повече ме интересуват обаче книги, написани от талантливи жени, когато в писането им ме вълнуват трептенията, за които говорихме по-горе.
Важна ли е подкрепата на семейството за успеха на една жена в литературата? Имало ли е моменти, когато сте си казвали: „Аз съм жена и едва ли ще успея“? Често ли Ви се налага да избирате между семейството и работата си?
Не съм и помисляла да си казвам такова нещо. И да правя такива избори общо взето не съм имала необходимост. Може би защото наистина от самото си детство, когато започнах да пиша, до днешния ден съм имала разбирането на близките си, че се занимавам с важна работа. Затова не ми се е налагало да се поделям между грижата за семейството и писането. Някак винаги съм се справяла и с двете.
Как си представяте идеалния си читател? Мъж или жена е той според Вас?
Ако съдя по писмата, които получавам – събирам си ги, защото емоцията на читателите също е стимул – читателите ми са и мъже, и жени.
Коя е Вашата любима писателка? Коя книга, написана от жена, според Вас непременно трябва да прочетем?
Обичам Вирджиния Улф. А книгата на българска писателка, която бих препоръчала, е „Случаят Джем” на Вера Мутафчиева.
Как би изглеждала литературата без жени в нея?
Почти както би изглеждал и животът без жени.
Всички очакват от жените да са мили, нежни и сдържани. Трудно ли е било за Вас в определени ситуации да останете дама и да не разбиете носа на някой нахалник?
Тъй като съм жена все пак, а нахалници колкото искаш по тези географски ширини, включително и литературни такива, трудно ми е, но досега нос не съм разбила. Надявам се да не ми се случи да отговоря на агресията с гняв. Казано е, че жената не бива да се удря дори с цвете, но някои удрят с думи, а това е почти същото. Свидят ми се обаче думите да ги използвам, за да вляза с тях в единоборство, смятам, че бих ги наранила.
Какво бихте посъветвали момичетата, изкушени от писането?
Бих отговорила, че изкушението е много сладко, затова нека му отпуснат края без притеснение. Да пишат, да пишат и да не се отказват. И никакви диети от нерешителност и съмнение в собствените възможности
Керана Ангелова е авторка на седем стихосбирки и два есеистични сборника, както и на романите „Елада Пиньо и времето“, „Вътрешната стая“, „Улицата на пеперудите“, „Слънчогледи за Мария“ и „Видение в Мемфис“. Прозата и поезията ѝ са удостоявани с национални и регионални литературни отличия. За романа си „Елада Пиньо и времето“ е удостоена с наградата „Белетристична книга на годината“ на Сдружението на българските писатели, с още три национални награди, сред които „Награда на читателите“ и номинация на журито в първия конкурс за български роман на Фондация ВИК, както и номинация за Наградата „Христо Г. Данов“. Романът „Улицата на пеперудите“ е носител на отличието „Най-добра белетристична книга“ на фондация „Либер“ и стига до финалните номинации на Наградата „Елиас Канети“ и на Конкурса за роман на годината на НДФ „13 века България“. Нейни стихотворения са публикувани в чуждоезични издания (САЩ, Италия, Холандия, Русия, Македония, Унгария, Грузия, Полша, Испания).
Снимка на публикацията: Виа Понтика
