Въображението на Нийл Геймън му е спечелило възхищението на читатели по цял свят. Милионите му продадени книги са безспорно доказателство за това. Но има други причини (отвъд финансовия му успех), поради които роденият в Портчестър англичанин е с култов статут и всяка негова творба се приема с трудно сдържана еуфория. Една от тях е, че докато четеш историите му, неизменно се стига до момента, в който повествованието e обсипано с приказен прах. Реалистичното остава в центъра, но са се появили елементи, които привидно не принадлежат на жанра и разумът ги отрича. Геймън обаче е вълшебен разказвач, който може да те накара да повярваш във всичко. Да възбуди фантазията ти и да я насити с цветни, живи картини и чудати персонажи.
Тези няколко изречения описват най-точно какво чувствах, докато четях „Американски богове“. За романа е писано толкова много, че ако ще и деветте музи да влязат с взлом в стаята и да се настанят край леглото ми, трудно ще добавя нещо оригинално. Вече дочувам гневно скърцане със зъби, когато споделя, че това не е любимата ми книга. Дори не е била и кандидат за място в личната ми класация. Но ми хареса много. Опасявах се, че хилядите мнения, които прегледах преди прочита, ще ми повлияят негативно, но това не се случи. Нийл Геймън е виртуозен майстор и съм щастлив, че успях да го усетя. А „Американски богове“ е култова книга.
Когато излезе новината, че „Starz“ ще екранизира романа, феновете по цял свят се прегърнаха и дружно се впуснаха в танца на радостта. Напълно ги разбирам, макар и просто да стоях отстрани и да се усмихвах мило. Ентусиазмът ми беше на много по-ниски нива от техния, но бях станал фен и исках да видя този сериал! Наредих се възпитано на опашката и с нарастващо нетърпение започнах да гледам. Първи епизод. Втори. Дълга пауза. Трети. Още по-дълга пауза. Четвърти до половината… Какво става, какво не е наред?
Гледал съм достатъчно екранизации по книги и знам, че сериалът не е задължен да следва дословно първоизточника. Макар че, когато нещо е написано перфектно, не виждам смисъл от категорични промени. Отличен пример е първият сезон на „Игра на тронове“ – много усилия, за да се предаде достоверно една почти необятна вселена. Отличен кастинг, неуморни сценични екипи и ловки сценаристи. Абсолютно перфектно. Създателите на сериала „Американски богове“ обаче сякаш са вярвали, че могат да надградят фантазията на Геймън и са се надценили. Резултатът не ми допадна по никакъв начин.
Рики Уитъл в ролята на Шадоу Мун
Да започнем с избора на главния герой – Рики Уитъл в ролята на Шадоу Муун. Може би при четенето съм се отплеснал и съм пропуснал частта, в която Шадоу е излязъл от новото издание на „Некерман“, за да започне да учи едновременно философия и психология. Нищо против красивите мъже, обаче погледът и осанката на Рики Уитъл излъчват всичко друго, но не и тази лекота (граничеща с лекомислие), която помага на героя да оцелее в немалко опасни ситуации. В сериалa той изглежда толкова сериозен и задълбочен, че зрителят усеща как ще му се случи нещо лошо. Книжният Шадоу е позитивен образ, който махва с ръка и продължава напред. Телевизионният е претенциозен и с две идеи по-философски вид от нужното.
Един от критериите да нарека книга „култова“ е в нея да бъка от лафове, които са толкова изненадващи и остроумни, че ти се ще да ги препрочиташ, после да си ги препишеш, а в крайна сметка да ги изпляскаш небрежно на следващото парти. Като този:
Имам син, глупав е като човек, който си е купил глупостта на разпродажба, където плащаш едно, а получаваш две, и ти ми напомняш за него.
Нищо подобно няма в сериала. Или ако има, звучи преднамерено и не е смешно. Боя се, че в крайна сметка може аз да не съм разбрал настроението й, но за мен „Американски богове“ е по-скоро свежа, отколкото тежка книга. Разбира се, че има драматични моменти, които са важни както за персонажите, така и за целия описан свят. Но да придадеш такава меланхолична атмосфера на една лично за мен позитивна творба, е напълно ненужно и лошо решение.
Нямам никаква идея защо „Starz“ са решили да използват толкова мрачни изразни средства – забавени кадри, черни фонове, литри бутафорна кръв, видения, проблясващи на екрана… Нищо, на което можех да повярвам. Дори самият Геймън казва, че страхът е нещо прекрасно, но в малки дози. Нямаше ги живописните гледки на безкрайната американска пустош, дългите магистрали и уютните крайпътни заведения и мотели, описани чудесно от британеца. В сериала тези образи присъстват, но над тях небето е толкова сиво, че неизменно води до депресия. Както споменах в началото на този текст, Нийл Геймън е обичан от читателите, защото умее да ги накара да повярват в невероятното. В моите очи създателите са решили да наложат своята гледна точка, своята визия, своя бюджет над неговите.
Не искам да тръгвам на война с никого. Оказва се, че сериалът се харесва от немалко зрители. За мен обаче е разочароващ. От тези, които чакаш n-брой години и после не вярваш на късмета си, че някой се е заел с тях. Лелеяната премиера настъпва, гледаш първи епизод и след него ти се ще единствено да се напиеш от мъка. Метафорично казано. Направен е добре и грамотно, вложени са средства, има визуални идеи, които впечатляват, и добри актьорски попадения. Но някъде по пътя е изгубено най-важното – духът и приказният елемент на романа.
Преди половин година Нийл Геймън заяви, че вероятно сериалът по „Американски богове“ ще бъде разпрострян в пет сезона. Без мен, благодаря.
