fb
Ревюта

В „Далечна светлина“ едно дете намира пътя към сълзите

5 мин.

„Далечна светлина“ (изд. „Еднорог“) се класира като една от най-важните ми книги за тази година. Появи се в навечерието на отиващата си 2017-а, но без никакво съмнение ще остане да живее на повърхността на съзнанието ми, след като вече съм затворила последната й страница, а и отдавна съм сменила календара на стената с нов. Всъщност ще ме придружава много по-дълго, най-вероятно завинаги, като татуирана в клетките на цялата ми същност. Защото този роман беше едно съпреживяно емоционално сътресение.

Знам колко радко е това явление, затова няма да пропусна да кажа, че ме впечатли перфектното изпълнение на изданието – от корица до корица, от първа до последна буква. Преводът на Любов Петрова е брилянтен – текстът се лее като песен, през цялото време имах усещането, че чета в оригинал. Нищо по-малко не заслужава носителят на най-авторитетната литературна награда на Австралия „Майлс Франклин“, присъждаща се се на романи, които имат висока литературна стойност и представят отлично австралийския дух и начин на живот.

[…] Какво е миналото? Дали това, което вече се е случило, все още живее някъде? Отива ли си завинаги, след като се случи? Нещо задържа ли го? Дали паметта живее в долното пространство?

В книгата на Софи Лагуна откриваме света през очите, мислите и чувствата на едно малко момче, което не е като повечето от нас. Той се казва Джими Флик, не знае какъв е пътят към собствените му сълзи и има сериозни проблеми в общуването с другите хора, защото нито разбира останалите, нито те – него. В „Далечна светлина“ не се стига до изказване на диагноза от доктора на Джими, но тя може да бъде разпозната като част от аутистичния спектър и по-точно към синдрома на Аспергер. Нямаше как да разполагам с такава конкретика (в началото си мислех, че е тежка форма на хиперактивност), ако не бях прочела един от коментарите в Goodreads, където се споменава за това състояние, а после сравних поведението на главния герой с описаните му в интернет проявления.

Джими обожава да разглежда и събира всички упътвания на уредите в дома си, способен е многократно да повтаря едно и също, често има усещане, че всички механизми в собственото му тяло работят къде-къде по-бързо от останалия свят и затова тича в кръг и крещи, опитвайки се да изравни времето и пространството в себе си с тези на обкръжаващата го среда. В същото време е изключително умно хлапе, което задминава връстниците си на интелектуално ниво, въпреки че повече от всичко мрази да ходи на училище.

Софи Лагуна (снимка: The Wheeler Centre)

Най-близкият човек за момчето е майка му Пола. Най-далечният – баща му. Някъде по средата е брат му Роби (който има немалка роля в романа и в живота на брат си). Родителите му се справят по различен начин с болката, че детето им е различно. Гавин не може да възприеме и да се адаптира към факта, че не намира правилен начин за спокойна комуникация със сина си и често намира утеха в бутилките уиски и песните на Мърл Хагард, а после стоварва тежкия си юмручен гняв върху съпругата си или малкия Джими. От своя страна, страдащата от тежка форма на астма Мама Пола се успокоява с храна и романите на Агата Кристи.

Съдбата на момчето го отвежда по изключително тежък и мъчителен път. Всяко дете, дори и най-нормалното, би изпаднало в неистов ужас, ако преживее това, което се случва на Джими. На няколко пъти и по различни причини главният герой се оказва заклещен между силите на водата и собственото си съзнание, примирен с най-тежките за приемане факти – че не е желан от никого, че не му е останало нищо, за което да продължава да диша. Светлината в очите на овцете, които си представя, е изчезнала и вече няма какво да следва. За щастие, тя винаги се връща при него, а и все се намира кой да го спаси я от собствените му действия, я от чуждите заплахи.

Макар вечно отритнат от обществото, Джими Флик все пак намира свои приятели сред него. Всички те му помагат да открие себе си и щастието да освободи плача си. А също и да се озове там, където винаги е искал да бъде – в прегръдките на разкаяния си, трезвен баща.

Светът, в който романът ни пренася, е същият, който всеки от нас вижда около себе си. Пиша това, замислям се… и се питам: Добре, наистина ли го виждаме? Всичко, което ни заобикаля, ли забелязваме, или оставяме сетивата си отворени само за това, което имаме силата да понесем? Защото около нас има много деца с подобни проблеми като главния герой, а ние просто ги считаме за невъзпитани.

Личният ми отговор не ми харесва, но си го признавам и е факт – все по-малко от външния, изпълнен с болка свят, допускам до себе си. Може би това е най-логичният механизъм за самосъхранение във времена, в които трагичните новини ни заливат като постоянно киселинно ромолене с ясната цел да се превърнем в „по-малко“ хора. А може би не е, не знам. Но тук идват на помощ книгите – те носят емпатията, от която се нуждаем. Превеждат ни през изпитанията, които сами си поставяме, за да успеем да изградим себе си като достойни същества, умеещи да дават подкрепа и обич на тези, за които точно тя е най-значима.

Откъс от романа можете да прочетете тук.

[ + ]