През декември 2022 г. италианският писател Доменико Дара гостува в България и представи книгата си “Малинверно” (изд. „Лемур“, преводач Ваня Георгиева) в рамките на Софийския международен литературен фестивал. Действието в романа се развива в Тимпамара – измислено градче, в което се намира най-старата фабрика за хартия в региона. Главният герой Астолфо Малинверно е библиотекарят на Тимпамара, докато един ден общинският пратеник не го изненадва с нова длъжност: следобед ще продължи да се грижи за библиотеката, но сутрин ще бъде пазач на гробището. И така очарованието на книгите се преплита с темите за смъртта, за любовта, за силата на историите и на въображението… Къде се крие магията на романа, как пише Доменико Дара и защо избира да говори точно по тези теми, вижте в интервюто, което даде за „Аз чета“.
„Аз чета“ е сайт за книги и литература, a в „Малинверно“ любовта към четенето има много важна роля. Затова за начало на разговора ни бих искала да ви попитам какво значение имат за вас думите и книгите? Какво открива читателят Доменико Дара в тях?
Бих казал, че „Малинверно“ е моят начин да благодаря на литературата за всичко, което ми е дала. Романът беше едно обяснение в любов и в него аз споменавам всички книги, които са оставили отпечатък в живота ми. Целта ми не беше да покажа на читателя колко много книги съм прочел, а да обясня по какъв начин литературата е повлияла на моя свят. Както се случва и с Астолфо Малинверно – книгите на моя живот са всички заглавия, които направиха така, че аз да опозная по-добре самия себе си. Много се радвам, когато читателите ми кажат: „Ти си написал това, за което аз винаги съм си мислил, но за което не намирах точните думи“. Всъщност книгите дадоха думи, представи, изображения на всичко, което аз чувствам. Помогнаха ми да разбера кой съм аз, но също така и какъв не съм и най-вече ми дадоха възможност да видя действителността като очарование.
Всъщност вкъщи нямаше книги и първата ми среща с историите беше чрез устния разказ. Бях омагьосан от разказите на дядо ми за войната. И понеже в моето градче нямаше книги, аз често отивах в будката за вестници и взимах всички непродадени екземпляри. Изрязвах най-интересните заглавия и статии, като ги залепвах в един албум и по този начин пишех истории. Това беше моят първи начин да разказвам.
Това е много интересно и ми напомня за начина, по който в Тимпамара жителите събират разпилени от вятъра страници на стари книги и така събират истории…
Да, тази част от книгата е автобиографична.
А има ли теми, за които все още не намирате думите да пишете, но бихте искали един ден да го направите?
Книгите, които пиша, са винаги в опит да намеря думи… писането е поредица от такива опити.
В този смисъл, друга тема, за която търсите думи чрез „Малинверно“, е тази за смъртта. Но много читатели се страхуват да зачетат книгата точно заради това. Какво бихте им казали – защо е хубаво да четем, да осмисляме смъртта?
Когато реших да напиша тази книга, знаех, че всъщност започвам една трудна задача, защото смъртта е табу, тя е нещо, което не бихме искали да видим, плаши ни. И за да отдалеча този страх, аз разказах за смъртта, говорейки за всички нейни аспекти като за нещо естествено. Исках да покажа, че смисълът на Края всъщност е, че той е част от живота и ни е необходим, за да живеем. Хубавите неща, които ни се случват, ги живеем точно с перспективата, че може да свършат. Любовта е по-силна, защото има край, а това осъзнаване на възможния край, прави чувството още по-силно. Така че аз приемам Края като една възможност да живеем по-добре. Аз не бих знаел какво да правя с един живот, който продължава 400 години. Дали бих изживял с такава сила една любов, знаейки, че никога няма да свърши? Така че смъртта като край, като едно предстоящо приключване на нещо, на практика осветява назад всичко това, което изживяваме сега.
А любовта? Защо решихте да пишете и за нея? И то за една донякъде неизживяна, твърде кратка любов.
За да направя темата за смъртта по-ежедневна, по-приемлива, трябваше да говоря за живота. За епифанията на живота, а именно – любовта. По този начин гробището на Тимпамара става и място на любовта. И тази промяна на мястото, придавайки му друго значение, прави смъртта по-малко плашеща. Защото, когато обичаме, за нас не съществува смърт.
Тази книга явно ви е много скъпа, включили сте в нея и много важни теми. Как се чувствате сега, виждайки положителните отзиви на читателите – в България, и не само?
Чувствам се прекрасно. (смее се) Книгата има голям успех и това показва, че в действителност темата за смъртта е общочовешка. Всички ние трябва да се срещнем с нашите призраци. Както в един момент прави и Астолфо Малинверно. Когато видиш призраци, не бива да им обръщаш гръб, а трябва да се изправиш пред тях. Малко читатели са затворили книгата още в началото. Сигурно има такива, но са много малко. По-голямата част от тях ми благодарят за отношението, с което съм подходил към въпроса за смъртта, и с което пиша за нея.
Вече имате и няколко награди за книгата. Важни ли са за вас тези признания от страна на критиката?
Да, книгите бяха приети добре от публиката, но най-вече от критиката – нещо, което не се случва често. Когато работя по един текст, винаги мисля за дядо ми. Ако той беше жив, дали щеше да разбере това, което съм написал. Така че моето усилие като писател е в това да обединя трудното и лесното. Да накарам читателя да разбере как проблемите, които ни тежат най-много, всъщност са общи за всички нас. Защото и големите философи в историята са си задавали въпросите, които си е задавал някой работник. И това са въпросите, които си задаваме всички ние: „Защо сме тук?“, „Защо сме живи?“, „Какъв е смисълът на това, което правим?“, „Кое е мястото ни в света?“, „Дали има някаква система, или всичко е случайност?“. Това са въпросите, които са си задавали и дядо ми, и Шопенхауер. (смее се)
А как се раждат идеите ви и как ги претворявате след това?
Никога не пиша книгата от начало до край. Пиша в отделни сцени. Често, книгата, по която започвам да работя, е част от нещо, за което вече съм си водил бележки, хрумвали са ми идеи, събирал съм изрезки от вестници… Например, първото нещо, което написах от „Малинверно“, е смъртта на костенурката. Бяхме на вечеря с един мой приятел ветеринар и точно този ден, той е трябвало да убие една костенурка, както е описано в книгата. И аз на една салфетка си отбелязах тази сцена, която в последствие ми се стори идеална за „Малинверно“. Любопитното е, че когато пишех романа, намерих вдъхновение за различни моменти в изрезки от вестници, събирани, когато съм бил единадесетгодишен. А това показва, че още тогава е имало теми, които несъзнателно са ме привличали.
Историите сякаш сами са ви намирали още години по-рано…
Да. И продължават да ме откриват.
В едно интервю споменавате, че много харесвате българския писател Георги Господинов. Какво откривате в неговата книга „Физика на тъгата“, с какво ви впечатлява тя?
С всичко. Откривам сходство в чувствителността, в образността, в идеята на романа, който е много сложно композиран, в емпатията. Ние трябва да бъдем историите, които разказваме. Трябва да усещаме върху себе си радостта, болката, любовта, както актьорите, когато играят някаква роля. И затова емпатията, която всъщност е основната точка във „Физика на тъгата“, ме впечатли много, защото като следствие от емпатията идва разбирането. Само когато се поставя на мястото на другия, аз мога да разбера неговите действия… Литературата ни помага да разберем какви сме всъщност.
Чудесни думи към края на нашия разговор, но има ли още нещо, което бихте искали да кажете на българските читатели за финал?
Във втория си роман включих една фраза, която всъщност е арабска поговорка и казва: „Никога не се предавай. Би могъл да го направиш миг преди да стане чудото.“ (‚Non arrenderti. Rischieresti di farlo un’ora prima del miracolo‘).
Благодарим на Елза Хаджийска за превода по време на разговора!
Въпросите по време на интервюто зададе Цветомила Димитрова.
Романът „Малинверно“ от Доменико Дара можете да купите с 5% отстъпка от Ozone.bg с код azcheta23q1.
