Ако тръгна да говоря за специфичния стил и текстооформление на Жозе Сарамаго, ще подценя читателите. Португалецът вече е достатъчно известен у нас – след като е признат и в цял свят, включително отличен с Нобелова награда за литература – и няма нужда да ви запознавам с него. Благодарение на издателство „Colibri“ през последните години се понатрупаха преводи на негови произведения, които са достъпни за всички. За някаква моя радост писането му ме омагьоса още с първата прочетена книга – „Слепота“, и оттогава винаги подхождам към романите му с чувство на „Дали и този път ще ме впечатли?„. Отговорът винаги е „да“. И след „Каин“ (преводач Даринка Кирчева) беше „да“.
Библията не ми е сред любимите четива. Съответно и библейските притчи не са ми голяма страст, но пък съм ги чувал. Чувал съм ги достатъчно пъти, за да познавам действащите лица, събитията и чудесата в тях. Винаги са ми изглеждали като самостоятелни истории – нещо хрумнало тук, друго се появило там и впоследствие събрани в едно книжно тяло. Най-образно казано. Малко ме дразни, че сякаш всеки от тези персонажи си съществува в отделен свят и познанието за живота му се изчерпва с притчата, от която е популярен. Ще направя смело предположение, като допусна, че Жозе Сарамаго също се е подразнил от тази непълнота и е решил някак да навърже най-известните сюжети в една измислена, но недоказано несъществувала история. Решил е и го е направил.
През библейските сюжети ни води Каин – известен основно като лошия герой, убил брат си. Португалецът се е смилил над него и го е изпратил в изгнание. Обрекъл го е на пътешествия – безкрайни разходки в пространствата, митовете и вековете. Няма никакъв проблем, че тези събития „са се случили“ в рамките на хилядолетия. За въображението и уменията на писателя нищо не е невъзможно и Каин присъства във всички тях – от самото начало на Историята до драматично пътуване с Ноевия ковчег.
Каин яхва един осел (който също демонстрира завидна издръжливост) и потегля с една магарешка сила напред. Странно, но тази скорост му е напълно достатъчна, за да преброди големия свят надлъж и нашир и после още веднъж надлъж. Меси глина, люби се с царици, присъства на облог на най-високо ниво (Бог – Сатана) и какво ли още не. Изключително впечатляващо е колко много забавни случки са събрани на четящи се за два-три часа страници!
Ако приемем Каин за условния ни протагонист в този роман, имаме нужда от умел антагонист. Получаваме не какъв да е, ами най-значимият – самия Господ. Мощна библейска фигура, спечелила милиони последователи през годините. Благ, справедлив, състрадателен и щедър. Не и тук. Сарамаго използва Каин за своя глава и уста и съвсем простичко и последователно коментира жестокостта в библейските истории от малко по-различна гледна точка. Не от позицията на сляпо вярващ, а в качеството си на мислещ човек, който подлага всичко на съмнение. Резултатът звучи толкова смущаващо убедителен, че авторът си навлича очакван, но неоснован на нищо гняв от страна на Църквата.
На второ място, ще избоде очите непредвидливостта на господ, който, ако действително не е искал да му ядат от въпросния плод, е имал лесно решение подръка, достатъчно е било да не засажда дървото или пък да го постави на друго място, или да го опаше с ограда от бодлива тел.
За Сарамаго този гняв няма никакво значение. През целия си живот той е подлагал на съмнение дейността на църковните настоятелства, папства и др. Не като безпочвено заяждане, а като е вложил цялото си майсторство в един конструктивен и смислен литературен монолог. За награда е изгонен от Португалия, но това по никакъв начин не успява да наложи цензура върху гениалното му творчество. И Слава Богу.
В „Аз чета“ сме писали и за други романи на португалския нобелист – „Слепота“ (ревюта на Митко и Милена Петкова), „Пътуването на слона“ (текст от Митко) и „Приумиците на смъртта“ (отново от Митко). Още един отзив за „Каин“ пък ще намерите в блога „Дневникът на един книжен тигър“.
