Кадер Абдола е невероятно харизматичен, неуморим. Излъчва енергия, очарова – в неговите думи и жестове наистина се срещат Изтока и Запада. Поговорихе си малко за неговата книга, за книгите изобщо… и беше невероятно. Срещата с такъв човек те променя. Срещата с романа му „Къщата на джамията“ – също.
Истината е, че това е първото интервю, което правя в живота си и съм малко притеснена. Снощи исках да ви попитам ужасно много неща, които в момента ми се виждат малко глупави. Но един въпрос се върти в главата ми, откакто започнах да чета книгата. За мен лично, в „Къщата на джамията“ сърцето на къщата беше в библиотеката и много ми се иска да ми разкажете за вашата лична библиотека, за библиотеката, с която сте израснали?
Вие сте първият журналист, който е видял истината…
Аз не съм журналист, а читател.
Първият читател, тогава. Но наистина, сърцето на дома и на семейството ни беше библиотеката. В нея имаше много книги и те са ме променили като човек и са ме изградили като писател.
А сега, в Холандия, какви книги грабват вниманието ви? Продължавате ли да четете ирански автори или предпочитате друго?
Не съм добър читател. Не мога да прочета една книга като читател. Не мога да чета книга просто за забавление, аз съм „технически“ читател. Чета, за да разбера… като някой, който гледа мотора на една кола – така аз гледам мотора на една книга. За нещастие, не мога да се наслаждавам на една книга като читател. Това, което харесвам и което ме вълнува, е структурата на една книга.
В началото на романа, обикновените хора се съпротивляват открито на американската култура, налагана от шаха и неговото правителство. Но аз, като един млад читател, знам историята на шаха по друг начин – познавам я от западните медии и тя прилича на приказка от „1001 нощ“: смелият шах и неговата красива съпруга, които се опитват да спасят Иран, да го възродят, да го модернизират. Имам чувството, че днес на този образ на шаха-спасител се гледа с носталгия, мислите ли, че това някога може да се случи и с образа на Хомейни и аятоласите?
За шаха сте права, не го харесвах, но сега съм носталгично настроен по неговото време. Наистина се надявам никога да не изпитваме носталгия по аятоласите. Това е кошмар. Никой не иска да се върне към кошмара си.
Лично за мен историята на Ага Джан не свърши с книгата. Той остана да чака – остана сам с пълната си със съкровища джамия. Какво се случва с него, къде е той днес?
Ага Джан беше моят прачичо – един велик, религиозен човек, човек с голямо сърце. Преди седем месеца той почина – напълно сам, живееше съвсем сам в една огромна празна къща… заради това аз съхраних паметта му в книгата си. Той знаеше, че съм написал книга…
Вие сте Шахбал!
Не съм го казвал на никого, но на вас като читател, ще кажа. Да, може да кажем и това. Донякъде.
Благодаря Ви много, надявам се България да не ви разочарова и книгата ви да достигне до възможно най-много хора.
Аз постигнах целта си. Вие сте я прочели и това е достатъчно.
