Станчо Станчев е роден в Стара Загора преди 23 години. Завършва ГПЧЕ „Ромен Ролан” с френски език. От 5-годишен се занимава с музика, в гимназията учи превод от френски, два пъти стига до Националния кръг на олимпиадата по Философия. На 16 години влиза в екипа на БНР Стара Загора като водещ на младежкото токшоу „Пожар в ефира”. Интересите му в културната сфера го тласкат първо към света на киното. Минава през кинофакултета на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, където една година учи основите на всички професии от кинопроизводството.
Натрупаният опит там му помага, когато през септември 2020 г. влиза в нюзрума на bTV като стажант. След почти година трупане на опит става част от репортерския екип на отдел „Новини, актуални предавания и спорт”. От септември 2021 е репортер в екипа на предаването „Тази събота и неделя” с водещи Бесте Сабри и Митьо Маринов, както и в екипа на bTV Новините. В радара му влизат теми, свързани с култура, история, изкуство и вдъхновяващи хора. Поканихме го да ни разкаже повече за читателските си навици – най-добрият начин да научите важното за един четящ човек.
Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която те е накарала да промениш нещо в живота си?
Тя една да беше… Признавам, че на този въпрос отговорих най-накрая след доста умуване. В крайна сметка ще напиша “1984” на Джордж Оруел. От една страна главният герой Уинстън е героят на критичното мислене, последната будна мисъл в свят на манипулирани маси хора. Той доказва, че чистата памет, познаването на миналото и историята е опасно и може да преобърне света. Възхищавам се на тези хора. Стремя се да разказвам за тях.
На второ място това е най-плашещото пророчество, което роман е дал на съвременния свят. Все пак днес борбата за мисълта и душите на хората е много по-опасна от борбата за оцеляване. След като прочетете тази книга, не можете да бъдете манипулирани.
На трето място жанрът на книгата е меко казано провокативен. Антиутопията може да бъде най-интересният за четене жанр. Светът, който Оруел рисува в “1984”, е колкото измислен, толкова и истински. Разликата между художествена и нехудожествена литература е тънка като нишката на паметта на главния герой, която накрая на романа се къса.
На четвърто място (и тук ще спра) Оруел е един от любимите ми автори изобщо. Винаги ще препоръчвам есето му “Политиката и английският език”, в което обяснява как народ и управници трябва да общуват, за да изградят общество. При това Оруел дава конкретни примери. Показва как досадните текстове по институциите може да бъдат полезни, как обръщенията на политиците да не са отблъскващи и т.н. Доказва, че с думите могат да се решат куп проблеми, най-вече да се изгради доверие помежду ни. А в България, както знаем, доверието към властта не е високо.
Не отговорих на въпроса “Защо “1984” е най-влиятелната за мен…”, но може би защото ме е провокирала да търся в света около себе си всичко, което по-горе изброих.
Отбелязваш ли си пасажи и цитати, докато четеш, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Решавам си този проблем, като чета на електронна книга. Там спокойно си маркирам пасажите. От хартиени книги си снимам цитата, който ми прави впечатление. Имах период в гимназията, в който галерията на телефона ми беше изпълнена с мъдри цитати, с които ми се искаше да блесна. Уви, след като ги снимах, ги забравях и в момента, в който трябваше да “блесна”, в паметта ми не изникваше нищо.
Сартр има подходящ цитат за това: Спомените ми са като жълтиците в кесията на дявола – като я отворили, вътре намерили само сухи листа. – из “Погнусата”. Общо взето, такъв ми е каръкът с мъдрите цитати.
Сподели ни любимия си или последния отбелязан цитат.
Ще споделя два цитата, които си записвам във всеки нов тефтер и на всяко календарче, което ми седи до компютъра в редакцията. И двата са на А. П. Чехов и гласят:
Изкуството да пишеш, това е изкуството да съкращаваш.
Езикът трябва да е прост и изящен.
Имам и трети любим, който не е от книга, а е на великата режисьорка Юлия Огнянова, учител за Александър Морфов, Теди Москов и куп артисти. Тя казва: Ако нещо не противоречи на законите на физиката, значи е възможно. Стремя се да прилагам това към всяко начинание, с което се захвана. Така де, цитатите станаха повече от един, но схванахте идеята.
Художествена или нехудожествена литература предпочиташ? Или и двете?
Ще кажа и двете, но резултатът ще е 2:1 в полза на нехудожествената. Има писатели и поети, които боготворя, но биографиите на успешни или непознати личности, есетата, журналистическите или научните изследвания по теми, които ме вълнуват, сякаш са повече от фикцията. Изобщо обичам исторически теми и примери, всяко нещо, свързано с хуманитаристика.
Тези книги дават толкова много, разширяват кръгозора, заредени са с най-неподозираните сюжети. Четеш ги с усещането, че добиваш мистично тайно познание, до което малцина успяват да се докоснат… без да заспят. Като хванеш базисни “тухли” като “Изследване на историята” на Арнълд Тойнби, минеш през кърваво важните текстове на Георги Марков, завиеш през увлекателните и предизвикателни редове на Йосиф Бродски, та стигнеш до наши дни и прозорливата публицистика на умове като Тони Николов.
Те са интелектуалци (ама истински), които ми помагат да чета между редовете, да следя дребния шрифт на настоящето, да бъда критичен. Все дефицитни стоки във време, в което не е много скъпо да разсъждаваш над света, не е комерсиално да се вглеждаш, да сблъскваш възгледи. Да, понякога е интересен шум в ефира, понякога е удоволствие за малцина, но със сигурност не се отплаща така, както да учиш код, например. Тези автори и книги няма да ви научат да програмирате изкуствен интелект. По-скоро обратното. Книгите различават човека от изкуствения интелект. Разбира се, не само те, но със сигурност AI не може да стигне до познание, което е извън интернет. А това не е малка победа в полза на четящите и критичните.
Какво място заема поезията в живота ти? Имаш ли любима стихосбирка?
Откакто се помня, имам хрема от липи, а по-горе написах, че съм от Стара Загора. Прекосих 300 км, за да се спася от тази хрема, но улиците, на които живея и съм живял в София, са винаги обградени от липи. Е, поезията е една такава алергия. Преследва ме, дори и да не я търся, появява се в неочаквани ситуации, понякога се случва да се изразя поетично.
Има гении като Валери Петров, Иван Методиев, Иван Радоев, Радой Ралин, без които не мога да си представя каква би била България. Едни от най-любимите ми редове, изобщо написани някога, са: “В Созопол пътните врати не се затварят… щурците шият златните обувки на съня… и няма нужда тук от никакви поети.” – из “Созопол” на Радой Ралин.
От световната поезия винаги препоръчвам един сборник на Жак Превер в преводите на Валери Петров, Ханчев, Далчев, който “Колибри” бяха издали преди години. Вътре има и силно лично стихотворение, което ще запазя за себе си. Ако човек иска да чете думи, които не са патетични и разтърсващи, Превер е най-добрият избор. Ако харесва поезия, която изскача от най-ежедневни и прости неща по най-чувствителния начин на света, Превер е най-добрият избор. Ако търси разтърсваща красота в ударни дози, препоръчвам Теодор Траянов и Вутимски, колкото и да са ретро. Тя и поезията е ретро.
Любима екранизация или театрална постановка по книга? А книга по филм или пиеса?
Не са една и две екранизациите по книга, които са ми допадали. Последната такава беше “Аргайл” по едноименната поредица. Не съм чел книгите, но филмът беше толкова увлекателно изграден, нямаше дупки, недостоверни или излишни моменти.
Сценаристът Джейсън Фокс вероятно доста се е постарал, за да остави най-ключовите моменти, да предаде всичките безкрайни сюжетни линии, заплетени отношения между героите, динамичните обрати (т.нар. клифхенгъри). Беше удоволствие за очите, ушите и ума, при всичките си над два часа на екран.
За книгата по филм или пиеса не мога да се изкажа аргументирано и подготвено. Бях се захванал с едно литературно рециклиране на иначе успешен български сериал, даже си я купих от щанда с намалени книги и въпреки това съжалих, че съм ѝ дал шанс.
С кой писател би се запознал на живо?
От българските писатели бих се запознал с мъдрец като Димитър Талев. Никой майстор не отваря ковчежето с тайните си инструменти току-така, но със сигурност серия от разговори и срещи ще ми позволят да надникна през ключалката на това писателско величие. Всичко бих дал за един следобед на по чаша чай с Валери Петров. Дори само да слушам наблюденията му върху изминалата седмица. Това е доста предизвикателен въпрос…. С Константин Константинов бих се запознал. Та това е първият преводач на “Малкият принц” и “Война и мир”, със сигурност имаме какво да си кажем!
От световните автори бих чиракувал на Чехов. Дори само да преписвам на пишеща машина разказите му или да ги нося до пощата, за да ги изпратя до поредния вестник, който ще ги публикува. Ето това ще е среща с историята! Със Стивън Кинг бих се срещнал за интервю, но това все още не е невъзможно.
Eлектронни, хартиени издания или аудиокниги? А може би и трите?
Както писах и по-горе, електронните книги са най-удобни за четене, за “писане вътре”, за намиране на нужното. Хартиените издания изяждат пространство, убиват дървета, но ако ме питате, никога няма да си върна двата тома (побиращи реалните четири) на “Война и мир” с кожени подвързии. Нито десетките книги, които издателства са ми изпращали за репортаж или рецензия. Колкото и дървета да можех да спася, няма да ги върна.
За аудиокнигите ще отделя може би най-много редове, колкото и странно да звучи. Те са моето откритие за последната половин година. Докато пътувам за работа и ходя на фитнес, отметнах толкова литература за университета, че при настоящия си график нямаше как да се справя. Особено ми помогна Storytel за изпитите по българска литература след Освобождението, както и съвременна българска литература. Срамно или не, “Германия мръсна приказка” я “прочетох”, слушайки. И вече не мога да си я представя без гласа на Стоян Алексиев, който е толкова циничен, колкото и романтичен, колкото досаден, толкова и сърцат, досущ като героя си.
Накратко – подкрепям четенето във всичките му форми, всяка със своите преимущества, емоции и достъпност. Въпросът е книгата да е добра. Тогава няма значение под каква форма се чете!
Държиш ли да прочетеш главата докрай, преди да оставиш книгата, или можеш да спреш по всяко време?
Тук ще бъда кратък. Ако книгата е интересна, дори да ми се спи, искам да прочета още. Ако не е моята книга, винаги може да почака.
Ако в книгата, която четеш, главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти?
Признавам, че не мога да се сетя за подобен пример. Търпелив читател съм, давам шанс и на стил, който не е моят, на сюжет, който изглежда разпилян, на герои, които са шаблонни… но всичко си има граници.
Какво четеш и/или слушаш в момента?
Току-що оставих книгата “От кражби до убийства” на Стефан Иванов, посветена на криминалното лице на Социализма у нас, в която за първи път авторът разтваря архивите на МВР от периода 1944-1989 г. Важна книга, на моменти като криминален роман, на моменти като дневник на злото. Но най-вече истина, която отдавна чака да бъде разказана. Радвам се, че авторът се съгласи да покаже книгата първо в рубриката ми “Задочна България” за “Тази събота и неделя”. Иначе ми предстои да изчета междувоенното творчество на Константин Константинов, че дипломната работа чука на вратата.
Коя е последната книга, която си купи?
“Осемте удара на часовника” от Морис Льоблан, поредното парченце от прекрасния пъзел за преживелиците на крадеца джентълмен Арсен Люпен.
Признавам, обърнах внимание на Арсен Люпен след сериала на Netflix “Lupin” с участието на Омар Си в ролята на Арсен. Може би защото съм франкофон, може би защото е заплетена, може би защото главният герой действа със замах и с вкус, но тези истории определено са ми легнали на сърцето. Кога ще им дойде времето да ги изчета обаче, не знам.
С коя книга би казал „обичам те“?
Казвал съм “обичам те” с “Човек на име Уве” и “Майстора и Маргарита”. Все на една и съща жена, която знае да цени думите, сантименталното и истинското в живота. Но това не може да се побере в едно интервю.
От тези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Признавам си без бой, опитвал съм “мултичетенето” и не ми се е получавало. Така изоставям и едната, и другата книга, с което печели някоя трета. Не знам доколко е въпрос на концентрация или на развит ум, може би съм от глупавите читатели, но предпочитам да се потопя в света на дадената книга, да разбера авторът докъде и как ще успее да ме заинтригува, дали ще си станем приятели, или общуването ни ще остане на ниво “екскурзовод – пътешественик”.
Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
В случая ги организираме заедно с моята половинка Мария и се справяме с доста добър консенсус, може би защото на моменти мислим плашещо еднакво. Не е имало разкол “сега ще редим по обем” или “този е важен, а този маловажен”. Правим си една подредба, съобразена както с обема на книгата, така и с нейното съдържание, не сме някакви крайни маниаци на тази тема, но държим да има ред. Може би въпросът в нашия случай би трябвало да бъде: “Колко библиотеки са ви нужни и къде ще ги поберете?”.
Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
“1984” на Джордж Оруел, за която се разписах достатъчно по-горе.
“Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков, защото са едни от най-красивите, тъжните, нужните, вечните, плашещите, предизвикателните, променящите думи и герои, които може да срещнете някога. Накратко – след този роман ще сте по-добри хора. От тези, които изкуственият интелект не може да събори.
Винаги ще препоръчвам “Физика на тъгата”, по мое мнение най-добрият, най-личният роман на Георги Господинов. Заради посланията, които ни отправя, заради тезата, че глобалната скръб е персонална, заради подредената разпиляност, ако щете, за да разберем какво стои зад простичко формулираното “аз сме”, с което авторът разчерта може би най-важната диагноза на нашето съвремие. Също и заради леката горчилка, която емпатичните хора носят в 21-ви век.
Препоръчвал съм и “Великият Гетсби” заради очарованието от четенето, което предстои на всеки, който я разтвори. Заради семплата любовна история, която е така разказана, че вечно ще остане в историята. Заради епохата на джаза. Заради всичко, което един днешен читател има нужда да си достави, без да го усеща.
Последно препоръчах “Извън обхват” на Евгени Черепов, правих репортаж за него, дори го подарих на колеги и приятели.
Вижте всички участници в рубриката ни „Как четеш“ тук.
Книгите, споменати в материала, можете да намерите в Ozone.bg.
