Аксиния Михайлова е позната не само като талантлив преводач, но и като поетеса. Автор е на шест поетични книги на български и три на френски език. Стиховете ѝ са печатани в различни литературни и електронни издания на повече от 20 езика. Има публикувани книги с избрани стихотворения на словашки, арабски, италиански, латвийски и румънски език. В днешното издание на поредицата ни „Как превеждаш“ я каним в ролята ѝ на преводач на над 35 книги с поезия и проза.
По време на пребиваването си в различни колежи за преводачи в Белгия, Франция и Словения Аксиния Михайлова получава възможност да работи с доста от авторите, които превежда. Споделя, че този опит е бил много важен за нея, а и за увереността ѝ в прочита на дадена творба, най-вече когато става дума за поезия. Преводът ѝ на поетичната книга с избрани стихове от Марцелиус Мартинайтис „Необикновено е да си жив“ е удостоена с наградата на Съюза на литовските писатели през 2009 г., а същата година получава награда на името на латвийския поет Алексадър Чакс за превода на сборника със стихове „Огледала на въображението“. Член е на българския ПЕН-клуб и Съюз на преводачите в България. Живее и работи в София.
Разберете повече за преводаческата професия през призмата на споделения дългогодишен опит на гостенката ни.
Как започна пътят ви като преводач?
Първите ми опити са още като ученичка в езиковата гимназия. Стихотворение на Жак Превер. Тогава усетих, че имам по-особено отношение към думите. Като студентка имах публикации във вестника на СУ „Литературна академия“. През 1990 г. година участвах в конкурс за преводи на студенти от цяла България с „Мадам Едуарда“ на Жорж Батай – превод, който за моя радост и изненада спечели първо място, а самата творба бе публикувана в току-що създаденото сп. „Ах, Мария“, на което започнах да сътруднича, а впоследствие станах и част от редколегията му. „Ах, Мария“ е лодката, която ме отведе в морето на превода, а вторият брой, посветен на сюрреализма, ми даде веслата и трябваше да се науча да ги ползвам, трудно, с колебания и съмнения, с риск да се удавя… И все още продължавам да греба с тях. Благодарна съм на списанието и на хората около него за шанса, който ми бе даден.
Споделете един важен урок, на който ви научи работата ви на преводач.
Да си позволявам да превеждам само текстове, които ми „говорят“ на мен самата като човек, които импонират на моята същност, а когато става въпрос за поезия – да са сравнително близки до моя натюрел. Това е и тръпката, удоволствието, усещането, че не си сам в творческите полета, които обитаваш. Някои казват, че такъв подход не бил бил професионален. За мен освен от професионализъм, преводът се нуждае и от сърце. А за да влееш кръв в сърцето на едно стихотворение или книга, то тази кръв трябва по някакъв начин да е минала и през твоето сърце, да имате съвместимост на кръвните групи! Да бъда почтена към себе си, автора и текста. И когато усетя, че даден текст не ми е по силите или не е лъжица за моята уста, просто да не се заемам с него.
Имате ли „ритуали“, докато превеждате?
В процеса на работата – не. Но когато завърша един превод, задължително го оставям да „престои“ колкото е възможно по-дълго. Да го забравя. По този начин, когато отново се захвана да го редактирам, гледам на него като на чужд текст. Това ми дава нужната дистанция да усетя грешките, залитанията си.
Преводачът може ли да си позволи да редактира автора?
По принцип не би трябвало, но се случва! Понякога преводачът може да открие някоя фактологическа или логическа грешка в оригинала. Тогава може да се обърне към автора за консултация, ако са съвременници. И да внесе корекция в преводния текст, ако авторът се съгласи и не се смята за велик. Имала съм подобни случаи. Единият касаеше вмъкнат цитат от „Илиада“, която на български език е в стихотворна форма, а на френски е преведена като проза и имаше някакво разминаване. Първоначално авторът се опита да ме убеди, че и аз трябва да го направя в проза, но му обясних, че това не е възможно, защото практиката при нас е да се ползва готов превод, който вече има публичност, и че не мога да препревеждам Омир от френски. И той се съгласи да се направи корекция на неговото изречение, в което беше вмъкнат цитатът. Имам и друг интересен случай. Ставаше дума за поантата на едно стихотворение. След като преодоля изумлението си от факта, че един преводач може да си позволи да му дава съвети, авторът, доста известен поет, помисли, съгласи се, че предложението е по-удачно и прие промяната, но „за да си вържа гащите“, го помолих да внесе собственоръчно до оригинала в книгата, че промяната в българския превод е направена със съгласието на автора.
Според вас добър преводач ли е този, чийто превод в крайна сметка е по-хубав от оригиналния текст?
Този въпрос е доста хлъзгав!!! И отчасти е свързан с предходния. Ако преводачът е и добър поет, той може да смаже и префасонира чуждия текст по свое подобие, налагайки собствената си поетика върху оригинала. Това става доста често несъзнателно. Но се усеща. И изкушеният читател на лирика и познавач на творчеството на преводача-поет няма как да не го долови. Имаме такива примери в нашата преводна книжнина! Обратното е също вярно! Когато в един текст има истинска поезия, то тя прозира и се усеща дори през калпавия превод!
Коя е последната книга, по която работихте?
„Одън, или окото на кита“ на Ги Гофет. Роман поетичен, фрагментарен разказ за живота на един от най-големите поети на XX век, У. Х. Одън, който по много синтезиран начин, както може поезията, маркира и най-важните исторически събития по онова време в Европа, както и интересни факти от литературния живот в Англия.
С кой ваш превод се гордеете най-много?
Трудно ми е да определя. И най-вече ме смущава глаголът „гордея се“. Оценностявам преводите, по които съм работила според интензитета на вълнение, трудност, удовлетворение, които са ме държали по време на преводите им.
Кой е последният превод, който остави траен отпечатък у вас?
„Френското изкуство на войната“ от Алекси Жени. Изключително интересен роман в исторически, житейски и морален план, носител на „Гонкур“ за 2011 г.
Кой е любимият ви чужд превод?
Продължавам да се възхищавам вече 33 години на „Упражнения по стил“ на Реймон Кьоно в превод на Васил Сотиров, Румяна Маркова, Елена Томалевска и Симеон Хаджикосев.
Споделете за поне една „непреводима“ дума/израз, която сте срещали в практиката си. Как финално я преведохте?
В момента не мога да се сетя, но ще споделя нещо, свързано с въпроса. В началото на 90-те превеждах романа на Жан Жьоне „Света Богородица на цветята“, който за съжаление не излезе в мой превод, защото правата вече бяха взети от друго издателство. Случват се и такива неща, когато си дебютант и неориентиран. На лексикално ниво романът беше изпъстрен с лексика „непристойна“ за „свенливата“ по онова време българска литература и битуваща у нас в онези години само в мръсните вицове, имаше над 10 думи за мъжки полов член. Интернет не съществуваше в онази епоха, не се ориентирах къде в целия синонимен диапазон стои по тежест и конотация всяка от думите. С помощта на бойни другари си направих синонимно гнездо на български език, но която и дума да употребявах при превод, все ми се струваше неприемлива и срамна. Мъка, мъка!!! Този лексикален пласт нямаше битие, не беше „озаконен“ в литературата на български език – родна и преводна. По това време се появиха и първите порно вестници и списания, колелото се завъртя, но трябваше да минат години, да се преведат и влязат в оборот много подобни книги, за да може човек сравнително спокойно и без да се изчервява вътре в себе си, да чете подобни текстове. Когато след няколко години започнах да работя върху Жорж Батай и „Слънчевият анус“, вече дишах малко по-спокойно.
Повече вреди или ползи носят машинните преводи?
Ако става въпрос за превод на художествена литература, подобен въпрос ми звучи кощунствено! Не може да има машинен превод на прозаичен текст или поезия! Това е абсурд! Ако искаш да получиш някаква ориентировъчна информация по даден въпрос от език, който не знаеш, би могъл да ползваш машинен превод и то с уговорки.
Нещо любопитно, което научихте от книга, която превеждахте?
Ще си послужа с цитат от великолепна книга за живота на Пиер Бонар, който предполагам ще бъде любопитен и за вашите читатели: „Най-гениалният от враговете на Бонар несъмнено е бил Пикасо, който не е могъл да понася нищо, което му се съпротивлява, което не е успял да разбере, да изкриви, да разруши, за да го включи в своята работа, онова, което не е могло да го предизвика, да го накара да възобнови рисуването си с нова сила. Той е изрекъл за живописта на Бонар – както и за доста други, защото малцина от неговите съвременници са се отървали от злобната му критика – жестоки думи. А между впрочем, това е същият този Пикасо, когото някакъв галерист изненадва една сутрин, улавяйки го да проучва внимателно изложените платна на Бонар, за които предишната вечер публично е заявил, че не струват и пукната пара.“ Ги Гофет. „Завинаги гола“. С., 2012.
Можете да купите изброените в материала книги и други ненамалени продукти от Ozone.bg.
