Скандален за времето, в което е живял, той оставя след себе си „Портретът на Дориан Грей“, 
девет комедийни пиеси, сборници с разкази, поезия… Днес считаме произведенията му за образци на майсторското писане и може би това е доказателството, че има безсмъртие и че обществото на викторианска Англия е допуснало огромна грешка, като е отхвърлило писателя без сянка на угризения.
Той, разбира се, е Оскар Уайлд. Един от най-любимите ми автори, чиито пиеси обожавам да гледам, оживели на театралната сцена. Наскоро гледах „Колко е важно да бъдеш сериозен“ (с Владислав Виолинов, Тигран Торосян, Анастасия Ингилизова и Антоанета Добрева – Нети в главните роли, сценична адаптация: Красимир Спасов) в Театъра на българската армия и тази постановка ми припомни колко въздействаща е силата на словото и как то може да компенсира липсата на действия или дори да ги засенчи.
Героите в „Колко е важно да бъдеш сериозен“ (абсолютно гениална игра с думи, но защо – не искам да разкривам) са две двойки млади влюбени. Те са богати, разглезени и хванати в капана на обществените порядки. Всеки от четиримата се спасява както може. Момичетата са лекомислени и търсещи тръпките на любовта, а момчетата са истински манипулативни негодници. Стига се дотам, че и двамата се предрешават като една и съща личност – Ърнест, който ту е разгулен и пропаднал, ту хрисим и покорен. А двете дами едновременно се сгодяват за него.
Но въпреки дързостта и своеобразния бунт на младите, още от началото става ясно, че решаващата дума ще има висшето общество в лицето на чалнатата лейди Бракнъл.
Действията на героите, обаче, нямат особено значение или най-малкото не биха ни изумили с оригиналност. Майсторството на Уайлд е в остроумните диалози, в които всеки разговор има поне две теми – привидното (уж говорим за него) и другото, скритото значение (за което всички си мислим).
Джак: Преситил съм се от мъдрости и остроумия. Днес всеки е остроумен. Където и да отидеш, срещаш все остроумни хора. Това започва да се превръща в обществено зло. Жалко, че сред нас не останаха поне неколцина глупаци.
Алджърнън: Намират се, не се безпокой.
Джак: Много бих искал да се срещна с тях. За какво разговарят?
Алджърнън: Кои, глупаците ли? О, за остроумните хора, разбира се.
Джак: Какви глупаци наистина.
Играта на актьорите не бих могла да коментирам, защото съм обикновен зрител и оценявам спектаклите по двоична система: хареса ми/не ми хареса, която варира в съвсем леко нюансирани граници. Изпълнението на трупата на ТБА определено ми хареса, напуснах театъра ведра, с усмивка и вяра в човешкия интелект.
Накратко, ако ме питате, препоръчвам! А аз ще заровя нос в текста на Уайлд, за да си припомня още веднъж колко е важно да намериш себе си.
ПП: Мили хора, тръгнали на театър, моля излезте от фейсбук, когато влизате в храма на Мелпомена.
* Снимка на корицата: Театър на българската армия
