fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Мишел Гейбъл: Няма по-добро място от Париж, за да разкажеш история

5 мин.

За Мишел Гейбъл, автор на базирания на истинска история бестселър „Парижкият апартамент“, любимата част от създаването на една книга е проучването. „Ще се видим в Париж“, втората книга на родената в Сан Диего писателка, също е вдъхновена от живота на действително съществуваща историческа личност.

Прочетете разговора на Джон Уилкинс с Мишел за живота, писането и книгите, публикуван в „San Diego Union Tribune“.

И в двете ви книги става дума за Париж… защо Париж?

Първата е базиран на действителен апартамент, пълен с произведения на изкуството и изоставен от повече от седемдесет години. Често пътувам до Париж, както по работа, така и за удоволствие, така че беше естествено да пиша за него. Няма по-добро място да разкажеш една история. Читателите ти потъват в книгата и атмосферата на града.Парижкият апартамент, Мишел Гейбъ;

Основната сюжетна линия в „Парижкият апартамент“ е свързана с неизвестен до този момент портрет на Джовани Болдини – един от най-големите художници на бел епок. По-късно картината беше продадена на търг за 2 млн. евро. Проучих всички творби, рисувани от Болдини, и попаднах на Гладис Дийкън, херцогиня Марлборо. Тя е имала толкова интересен житейски път, характерът й е изключително колоритен – просто знаех, че трябва да я включа в следващата си книга.

Какво ви накара да пишете за нея?

Тя е широко известна като една от най-умните личности в света, но и една от най-красивите жени. Била е много независима, живяла е сама – купила си е апартамент в Париж, когато е била на двайсет години, омъжила се е чак, когато е навършила четиридесет. Свързана е с безкрайно интересни личности – Марсел Пруст е най-добрият й приятел, била е сгодена за престолонаследника на Прусия. По-късно годежът им е развален, но според много хора, ако се бяха оженили, бракът им щеше да предотврати Първата световна война, заради създаването на германско-американски съюз.

Правила е всякакви щури неща, като например да сяда на масата за вечеря с пистолет в ръка. Била е много остроумна. Съпругът й умира, а тя изчезва от двореца им и заживява в уединение в западащо имение в провинцията. Проучването й ми подейства много силно и беше ясно, че това е прекрасна история, която да разкажеш.

Ste se vidim v ParijЗасмях се на авторската бележка в края на книгата, в която казвате, че най-щурите истории обикновено са най-правдоподобни.

Ами такива са. Майка ми прочете предварително копие и реакцията й беше „Това не може да се е случило!“. А това са истински истории…

Предполагам, че това е един от проблемите на писането на историческа проза, хората приемат, че си позволявате повече свобода с определени неща, отколкото е в действителност.

Затова и написах бележката в края на книгата, за да дам на читателя някакъв контекст. Всъщност използвам много истински цитати от херцогинята – тя си е водила дневник, писала е писма. В края на седемдесетте излиза биографична книга за нея. Така че, да, именно най-щурите истории от книгата са истински. Кълна се.

И в двете ви книги става дума за скрити съкровища и тайни, които чакат да бъдат разкрити. Какво ви привлича в тези мотиви? 

Обичам мистерията и загадките, въпреки че не пиша в този жанр. Но и в двата романа има елемент на мистерия, нали? Обичам да изследвам тайните, които хората пазят едни от други, а и тайните на света, които просто чакат да бъдат открити.

Имате ли определена тема, когато сядате да пишете?

Не, нямам определени теми. Разбира се, разписвам сюжета на романа предварително, но след това постоянно правя промени. Темите се развиват от само себе си, като по време на редакцията, подчертавам определени неща, където е необходимо. В „Ще се видим в Париж“ исках да представя силна връзка между майка и дъщеря, и все пак да има нещо премълчано в отношенията им. Получи се страхотен контраст в образа на херцогинята, чиито живот е изпълнен с много бурни връзки.

Gladys_Deacon

Гладис Дийкън, рисувана от Болдини

Винаги ли сте искали да бъдете писател?

През целия си живот – баща ми е журналист и писател и когато бях на десет, забеляза интереса ми към книгите и ми подари книга със заглавие „Някой ден ще пишеш“. Тогава започнах да пиша първите си книги… родителите ми все още пазят някои от ужасяващите ръкописи, които сътворих в гимназията. А после отидох в колеж, за да уча счетоводство.

Тъкмо щях да попитам за това?

Смешно е, защото двете неща изглеждат много различни. Знаех, че искам да живея в Сан Диего, което пък означаваше, че ще ми трябва истинска работа, за да се издържам и да не бъда поредния гладуващ творец. Интересното е, че професията ми всъщност помага много на писането, защото на един писател са му необходими баланс и структура, а счетоводството и финансите са общо взето това.

Какво ви дава писането?

Трудно е да се каже. Просто е нещо, което обичам да правя. Обичам да мисля за героите, обичам да търся различни теми, мога да се изгубя в проучването на нещо, което ме е грабнало. Всъщност това е любимата ми част – обожавам, когато някоя книга ме накара да се заровя в гугъл и да търся още и още информация по темата. Надявам се да пиша книги, които оставят хората жадни за още.