Неосъществена връзка с „Петото дете“

За първи път се срещнах с книга на Дорис Лесинг преди повече от 10 години в библиотеката. Книгата беше „Златната тетрадка“. Огромно издание, което по някаква мистериозна причина ме привлече и го взех в къщи. Не успях да прочета повече от десетина страници. През цялото време усещах вътрешна съпротива към стила на авторката. Не ме грабваше и ме призоваваше да я оставя. Така и направих. Реших, че не ми е дошло времето да чета нобеловата лауреатка и просто се примирих. Десетина години по-късно опитах отново.

    За мое разочарование и съжаление, резултатът беше същият… Единствената причина, поради която дочетох „Петото дете“, беше, че книгата е едва около 150 страници и то с по-едър шрифт. И въпреки това ми трябваха 3-4 дни да я довърша. Не че историята е скучна, не че авторката не разказва добре. Просто не ни се получи връзката и май скоро няма да правя нов опит. Понякога просто има такива автори, с които не ви е писано да станете приятели. Ще го изживея.

    Жанрът на „Петото дете“ може да се вмести между драмата, психологизма и леката мистичност, която те кара да преглъщаш сухо и безсрамно да съчувстваш на главните герои. Защото си убеден, че подобно нещо не може да ти се случи на теб. А дали?

    Дейвид и Хариет имат една прекрасна цел в живота си и не се спират пред нищо, за да я осъществят. Те мечтаят за огромна къща, изпълнена с деца (колкото повече, толкова повече) и царящ семеен уют. Въпреки оскъдните приходи, с които разполагат, и въпреки съмненията, които всичките им близки открито заявяват, те остават единни и започват да се трудят в тази посока. И както става по приказките, децата започват да се появяват едно след друго със завидна лекота. Всичко изглежда завидно прекрасно, докато не се появява въпросното пето дете, което ще превърне животът им в кошмар.

    Ще си призная, че след раждането на Бен четох с огромно напрежение до края на романа и очаквах събитията да се развият по много кошмарен начин. Цялостното настроение на книгата ме подведе към тези мисли, но очакванията ми не бяха удовлетворени. Това остави странното усещане в мен, че авторката сякаш не е посмяла да доразвие това, което е започнала и е решила да пощади Дейвид и Хариет. Или умишлено е решила да си поиграе с нервите на читателите. Каквато и да е причината, не останах доволен и дори малко й се разсърдих. Това го казвам на шега, разбира се.

    Ще ми е много любопитно някой друг да сподели мислите си за Дорис Лесинг. Ако е чел и „Петото дете“ – идеално! Но аз лично не виждам начин да препоръчам тази книга на когото и да е за момента. До нови срещи Дорис! Вероятно след още 10 години…