fb
Ревюта

Храната като културна памет и любов в „Последният китайски готвач“

3 мин.
posledniyat

posledniyat

В „Последният китайски готвач“ Маги е вдовица, като в клише решила да лекува мъката си с работа. Сам пък е почти перфектен готвач, който трябва да се пребори с всички специфики на китайската култура (разбирайте корупция и родови връзки), за да се класира за кулинарната олимпиада в Пекин. Маги трябва да разбере дали мъжът й има извънбрачно дете в друга държава, родило се малко преди той да загине, Сам – да се изправи срещу вековни традиции, за да покаже таланта си, развиван на границата между две поколения.

Романът на Никол Монес (автор и на „Изгубени в превода“) не блести с уникалност на сюжета, но това може би е било и последната й цел. Изяществото на описанията обаче е… хм, вкусно. „Последният китайски готвач“ е една от онези книги, които вървят по ръба и те прехвърлят между различни усещания и състояния. Силно градска, съвременна, а миналото, в което те връща, не те изпълва с носталгия. Чудесна работа със сетивата, което е задължително за книга, където храната трябва не само да те привлече, а направо да те омагьоса, докато прелистваш страниците.

Важен и определено любим мой момент в цялата книга е този, който разказва за спецификата на кулинарията в различни области на Китай. Как хранителните навици и практиките на готвачите са се променяли през последните векове (нещо като обяснението за кулинарната история на София в „Стари градски рецепти“, извинете за разсейването). Но и как режимът е наредил затварянето на всички частни ресторанти и е оставил само някои от най-добрите, където да се хранят „първите“. Тях най-добрите готвачи да „лекуват“ с храна – „нахрани тялото, но това е само началото, освен това трябва да нахраниш съзнанието и душата“.

Изобщо, много интересно как описанието на навиците на хранене през последните 100 години в Китай приличат на нашите – и в любовта към храната, и в причините да ядеш навън, дори заради ограниченията от комунистическия строй. И то ограничения от типа „комунистите бяха направили незаконно наслаждаването на хубавата храна и дори помненето, че някога е съществувала – бяха накарали народа да яде помия и да си мисли, че е чудесна“.

Любовната история не закъснява, но така или иначе непредсказуемостта не е основно предимство на „Последният китайски готвач“. Тя, историята, обаче се развива красиво, напрегнато и най-вече вкусно. В един момент, след като се засичат толкова много пъти, Маги започва да усеща как Сам всъщност не само прави храната изкуство, а с него храната изглежда „съгласувано красива“ – като в онзи момент, в който виждаш човека и знаеш, че животът ти ще продължи с него. Точка. В случая, нова точка, след като си решил да превърнеш предишната точка в запетая

„Последният китайски готвач“ e новата история на една нация, разказана през традициите на нейната кухня. Поднесена с щипка красива любов, за съвършенство.

[ + ]