Дата/час
01/10/2015
18:00 - 19:30
Място
Унгарски културен институт
Категория
Най-новото издание в поредицата ни „Нова българска проза“ – романа „Скъпи непознати“ от Цвета Делчева. Събитието е в Унгарския културен институт, с участието на авторката и издателя Мартин Христов.
Книгата представят литературоведката доц. д-р Бисера Дакова и редакторът Юлиан Жилиев.
Цвета Делчева е автор на поетичните книги: „По нишката тънка“ (1985), включена в антологията „Общежитие“ на изд. „Народна младеж“; „Отвъд предела“ (1992), изд. „Пан“; „Изрядна нощ“ (1995), изд. „Свободно поетическо общество“; „Слънцето си е на мястото“ (2000), изд. „Аквариум Средиземноморие“; „За градовете и нещата“ (2004), изд. „Стигмати“; „Краят на лятото, вечността“ (2006), изд. „Стигмати“.
Книгата „За градовете и нещата“ е преведена от Георги Ангелов и издадена на френски език – „Des villes et des choses“ (2006), изд. „Bénévent”, Ница-Париж, а „Краят на лятото, вечността“ е преведена от Габи Тийман и издадена на немски език – „Ende des Sommers, Ewigkeit“, изд. „Garamond”, Виена.
През 2010 г. издава първия си роман „Реконструкция“, изд. „Сиела“. „Скъпи непознати“ е нейният втори роман.
„Всичко започна от това, че в тия няколко думи, които изрекох пред присъстващите на помена след смъртта на жена ми, не казах нищо за нея като художник и най-добрата ? приятелка – Христина, с която те бяха близки повече от двадесет и пет години, избухна в още по-силен плач и ме погледна така, сякаш аз бях убил Маги.“ – Така започва и последната книга на Цвета Делчева, романът й „Скъпи непознати“ – с обвинението не за липсата на говорене, а за изместването на говоренето от същността и дълбочината, от познаването на един човек, на неговото творчество като най-висшата потенция на Божия образ в него, към изговарянето му такъв, какъвто го виждат насъщните му непознати. Неслучайно на премиерата на книгата в Унгарския културен институт авторката намигна на публиката, прочитайки не похвалите, а хейтърските прояви, последвали публикуването на част от книгата й в медиите – говорене заради самото говорене на хора, които не са я чели. Това, струва ми се, не беше случайно, доколкото илюстрираше една от основните тези в романа, която Юлиан Желиев – редактор на книгата, определи като естествената необходимост на всяко едно произведение от обговаряне. Обговарянето безспорно е завоюване на територии, подобно на първия човек Адам, комуто Господ дава властта над творението под формата на заръката да измисли имена на живите същества. Така той става техен господар, защото познава същността им.
Но обговаряне от кого – от хейтъри, от публика, от критици? Самата етимология на думата „критика“ дава отговор в тази насока, ако бъде погледната в нейния нравствено-политически, дори правен смисъл, а именно като съдене. Тук естествено не би следвало да става въпрос за издаване на присъди като заклеймяване или обратното – идеопоклонничество към авторитети, а за способност за различаване – доброто от лошото, истината от неистината, правилното от неправилното. В този смисъл некритичното е онова мислене, което смесва нещата. По своето учебникарско определение критиката в изкуството е изучаването, дискутирането и интерпретирането на произведенията на съответното изкуство, тя трябва да следи и оценява процеси, промени, тенденции и течения. В един по-дълбок смисъл обаче тя следва да бъде позиция на стоене. Именно за това говори Цвета Делчева, защото нейните „скъпи непознати“ са онези епизодични фигури, от чиито позиционирания като критици, зависи съдбата на главната героиня Маги. Проблемът е, че те никога не успяват да направят избора докрай, не успяват да заемат позицията на способни да различат и да устоят. Може би, защото облягането на мнозинството, на авторитета на общите тенденции винаги изглежда най-сигурното убежище, което предполага запазване на статута в групата. „Приятелката ? смяташе, че Маги прави някаква сложна живопис, че във всяка картина има цял един разказ, което, доколкото разбирах, затруднява критиката да я отнесе към някоя от съвременните или модни тенденции, но и не може да я остави безразлична, да подмине нейното усилие или нейната оригиналност да рисува сюжетни картини, въпреки че тя не го каза точно така“. Подобно учудване, макар то лесно да може да бъде обяснено социологически, сподели и самата авторка на своята премиера: Защо българската критика поради редица исторически обстоятелства, провокирали силно чувство за маргиналност, е толкова отворена към експериментите в литературата в световен мащаб и толкова затворена за авангардни течения в страната? А знаем отново, че авангард буквално е войсковата част, която се движи пред главните сили, тя е най-смела и най-уязвима. И именно затова още повече разчита на забелязването от страна на критиката.
Сама по себе си книгата на Цвета Делчева може да бъде разгледана като една експериментална литературна форма, която предполага четене през кодове. Пред читателя се разкриват три основни персонажа: Маги, нейният съпруг и скъпите непознати. Повествователната линия обаче не предлага лесното решение на стройна история, а постоянно играе с въображението. От една страна, това на мъжа. Той е разказвачът, проекцията на чието въображение може би са както различните случки от живота на вече починалата му жена Маги, така и представата за въздействието спрямо нея и позициите, които са заели онези нейни скъпи непознати, хората от творческия й живот, от нейното тайно, непонятно, а дори и понякога будещо съжалението му битие. От друга страна, въображението на читателя, който е провокиран да реконструира един цялостен разказ от множество фрагменти, пресъздадени през страничния поглед на два гласа – неодобрително преценяващия и емоционално въвлечения. „А най-трудно ми беше да си спомням, беше трудно, защото не се знаеше кой наистина си спомня, дали съм аз или случилото се или това бяха картините на Маги.“ И най-накрая, принципното разминаване на очакванията като най-крехкия пласт на въображението. Очакванията на мъжа поотделно към Маги и към хората на изкуството, очакванията на Маги към реакциите на мъжа и на критиката, очакванията на „скъпите непознати“ за „разбиране“ от страна на главните герои. А именно в неразбирането, което остава светогледно по същество, е и драмата на персонажите.
Емилия Стоянова