Книга след книга Маргарет Мацантини се превръща в една от любимите ми съвременни писателки – блестящ психолог и гид в човешката душевност, майсторка в смяната на темпото и на финалите, които придават напълно нов смисъл на всяко предходно изречение.
Нейните герои са сурови към себе си и околните, както реалността и времето са безпощадни към човека. В писането й няма милост – има сила, гняв и стонове. Тя е художничка и режисьорка, но преди всичко е реалистка. Взема думите като кал и с черната студена смес от пръст и вода – от всичко крайно в нашия свят, извайва сподавен вик, мерзост, жестокост, радостна усмивка, прегръдка, вяра, любов.
Там, някъде на границата между омразата и обожанието, между жаждата за отмъщение и желанието да простиш, за да пуснеш болката да си иде, се ражда „Прелест“ (изд. „Colibri“)
Мацантини заговаря с мъжки глас, за да ни разкаже историята на дете, лишено от майчина обич, на младеж, тласкан към хетеросексуалността от очакванията на околните, на двама влюбени, които вярват, че нямат право на щастие. Защото не съществува сила на земята, която да може да се пребори с традициите, срама, предразсъдъците и една жестока тайна от миналото.
Погребан жив в съня, сънувах любовта й, която пристигаше твърде късно, когато вече не можех да се събудя, и болката, че няма да мога да й се насладя съзнателно, в реалните й измерения, ме довеждаше до плач.
Животът не е бил ласкав към Гуидо и Костантино от първата им минута на тази грешна земя. Срещата им е единствената проява на божествена милост към тях.
Двамата са отлъчените части на едно цяло, но събирането им не крие спасение. Гуидо е вечно оцеляващият, Костантино е предаващият се. Общото помежду им е самоотричането, грешните решения и екстазът от болката. Всеки приема „правилната“ маска и заживява в двойнственост – съпрузи пред света, нещастници, молещи за помощ, вътре в себе си.
Мацантини вече ни предупреди, че никой не се спасява сам, сега ни го повтаря.
Имал си щастието да изпиташ сложността на собствената си природа. Благодарение на него не си останал непознат за самия себе си.
Но човек е себе си само когато спре да разсъждава. Никой не бива да ме съди, преди първо да прекара няколко минути с мен в компанията на собственото ми изумление.
Тяхната сложна, раняваща и прокълната връзка е ключът към дебрите на собствената им природа. Загледани един в друг, те опознават себе си, а мечтите по обреченото бъдещето им съграждат света, в който искат да живеят.
Дали мечтата е лъжа, дали животното, облечено в мускули, козина, смрад, история, чужди внушения и грехове, има право да носи ранимо сърце в прогниващата си гръд? Животът е затвор, копнежът е спасение.
Когато дойде зимата, ще ни е достатъчен по един пуловер върху дочените панталони, ще събираме дърва, бели като кости, ще палим огън, ще преместим хамака вътре, ще си почиваме като животните и ще четем книги като хората.
В края на изпитанията си Гуидо ясно вижда, че прерязването на нервите, реагиращи на болка, унищожава и сетивата ни за живота. В този смисъл, вътрешният свят никога не е в безопасност. Опознаем ли друг, опознаваме себе си, влюбим ли се истински, с вяра, обичаме себе си. Изгубим ли тази свещена любов, губим пътя назад.
„Прелест“ не е роман за хомосексуалността, а за животворната сила на страстта, за уроците на живота и за смелостта да не се вписваш в установения ред. Дълбоко трогваща история за човешката природа, която някои наричат божество, други палач, а тя моли само за едно – да бъде оставена на мира, за да може да разбере сама себе си, да обикне дребните си несъвършенства и с леко сърце да се порадва на своята „безбрежна прелест“.
Още едно ревю на „Прелест“ може да прочетете тук. Не пропускайте и отзивите за „Никой не се спасява сам“ на Цвети и Стефани.
Можете да поръчате тези книги от Ozone.bg, като някои от тях ще намерите с отстъпка.