Да приветстваме „Разпоредителите на смута“

„Няма по-удобна пътечка, за да дойдеш, и по-красив път, по който да си отидеш от усмивката.“

Завърших основното си образование в 27 СОУ „Академик Георги Караславов“. Тогава дори не ми е минавало през ума, че някой ден ще чета роман на Христо Караславов, внук на писателя Георги Караславов и син на писателя и сценарист Слав Караславов. Накратко, талантът очевидно се предава по наследство.

„Разпоредителите на смута“ (изд. „Президент“) е първата творба на Христо Караславов, с която литературата ме среща. И както понякога се случва в живота, любовта беше от пръв поглед. Още с първите страници и двата отделни пролога усетих, че тази книга ще ме очарова и плени. Книгоразделителят ми веднага беше заменен с молив и линия, с които прилежно започнах да подчертавам изречения почти на всяка страница – нещо, което рядко си позволявам, защото имам странната, извратена представа, че така осквернявам книгата.

Не искам и няма да се впускам в подробности за сюжета, други хора в онлайн пространството са го направили достатъчно добре вместо мен. Искам да разкажа за този роман така, както се разказва за нещо, което ти е скъпо в живота и ти е оставило трайни спомени. Защото „Разпоредителите на смута“ ми стана лична, мила, драга на душата. Тази книга има особена аура. И макар на моменти да ме объркваше с целия си привиден хаос, беше ми някак особено хубаво да я чета, да се вглъбявам в нея, да я чувствам.

Първата част, озаглавена „Джоб за дребни монети“, ми хареса най-много, макар и останалите две части, „Разпоредителите на смута“ и „Евангелие на Асан“, да не са за подценяване. Целият роман е изпълнен с вълшебни думи, някаква безкрайност, музика, малко самота и тъга и много копнеж за свобода. Малки и големи мъдрости са стаени сред редовете на тази книга, например:

„Разделихме се тихо, спокойно и неискрено, така, както се разделят само хора, стаили в себе си една огромна взаимна въздишка на облекчение.“

„… Бях разбрал, че и тук, както навсякъде, нещо караше нещата да се случват, нещо пишеше своите неизбежни закони с параграфите на случайността и ние само можехме да се осланяме на талисмана на своите предположения.“

„Колко често към живота ни връща появата на някой или нещо, което дори и не подозира за съществуването ни, а дори и да подозираше, едва ли би дало и счупена пара за нас. Слънцето е добър пример в това отношение.“

„Мълчанието често е голям двигател на откровения.“

Ако търсите „стандартен“ роман, „Разпоредителите на смута“ най-вероятно няма да ви допадне. Защото творбата на Христо Караславов е като влак, който дерайлира и отнася всичко по пътя си – шеметно, непредвидимо, мощно. За да прочетете този роман, трябва да търсите нещо различно, нещо смислено, нещо, което да изчегъртва от съзнанието ви разни потискани въпроси, да изцеди някои тайни и скатавани мисли, да се здрависа с фантазията ви, да смути душата ви.

„- Ти май не обичаш особено поколението си? – попита ме веднъж Откривателя, изхождайки от навика си да обобщава.

– Не – казах. – Аз не обичам поколението си. Нито моето, нито твоето, нито което и да е било друго! Поколения няма, има само въпроси, които ни преследват цял живот.

И наистина, не знам на кой му бе хрумнало, че онзи надрусан двайсетина годишен повляк, който с мазна усмивка ми се примоли на „Попа“ за няколко кинта, би трябвало да ми бъде по-близък от спретнатото съсухрено старче, което ме спря десетина метра по-надолу и почти просълзено от неудобство ме помоли за същото. Може би за мнозина примерът е неуместен, но и аз не знам защо тази нищо и никаква случка ме наведе за сетен път на все същата мисъл. Да заявяваш, че обичаш или мразиш поколението си, бе дребна демагогия, от която в момента нямах нужда. Затова предпочитах да обичам приятелите си, доколкото ги имах… А доколко ги имах, като всеки горе-долу нормален човек, не бях много наясно.“

„Разпоредителите на смута“ беше сред номинираните романи за литературната награда „Хеликон“ 2014. Това никак не ме учудва. Книгата е съдържателна и определено „разбутва опаяжената сивкава нагънатост“ на читателя.

Любимата ми глава е тази за любовта, „по-малката сестра на смъртта“. А ето и още един от стойностните цитати, които не се сдържам да споделя:

„… Всички ние не сме нищо друго, освен дребни разпоредители в киносалона на безпокойството, в галерията на хаоса, зазидани в скришните си молитви, уплашени от спрялото време, разтърсени от собствените си оправдания и все пак хранещи надежда, че смутът, същият този господин Смут, поканен от нищото, ще бъде възпитан посетител, че ще ни подмине с вежлива усмивка и чинно ще заеме мястото, което уплашено ще му покажем – и то, това място, ще бъде някъде далече, далече от нас…“

За мен „Разпоредителите на смута“ „като всяко потайно нещо привлича интереса със своята привидна неразгадаемост“. Едно нещо е сигурно, книгата ще ви накара да се усмихнете – много пъти, така, както могат само споделените спомени да го направят. Тази история трябва да се прочете и преживее, „защото не всичко на този свят трябва да се казва, още по-малко да се показва.“ „Разпоредителите на смута“ може да бъде определена и само с една дума – присъствие, „щото е присъствие, последното ни присъствие в самите себе си, ако искаш да знаеш… а и още някъде… знам ли къде, но и още някъде…“

И понеже „единственото пътуване, което има смисъл да описваме, е само това, което все още ни предстои“, аз ви предлагам да попътувате заедно с Христо Караславов, предстои ви да се изненадате много приятно, обещавам!

Още едно ревю за книгата можете да прочетете при Христо в Книголандия, както и при Книжен Петър.