fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Щилер“ от Макс Фриш – спектакъл на живота, изигран от малко герои

3 мин.

„Щилер“ (изд. „Lege Artis“) прашасва в домашната ми библиотека от няколко години. Неговият ред дойде, когато почувствах нужда да прочета нещо класическо, но такова, че да не се подчинява на правилата за творческо писане.

Макс Фриш ме беше впечатлил още от „Homo Faber“ с простотата и елегантността в прозаичния си стил. Въздържах се да прочета втора книга от този автор, за да не се разочаровам, както ми се случи с творчеството на Халед Хосейни например. А всъщност потънах в историята моментално.

Сюжетите на Фриш са такива, че рядко се вълнуваш какво точно се случва с героите му във формалния външен свят. Ситуациите от ежедневието са само добре издигната маска, метафора или просто подпорна стена от битовизми, която откъм вътрешната си страна удържа тихия и пълноводен язовир от емоции на персонажите му. Истинският сюжет се състои от психическата динамиката на противоречията у образите.

Повествованието се води от първо лице, а героят е обвинен в убийството на жена си. Твърди, че не е Щилер, въпреки всички доказателства, които авторът предлага поетапно през целия разказ. Някъде към втората трета на читателя вече му е все едно дали това е Щилер, или не, защото е получил по-важното от една остроумна развръзка, а именно: фино описание на често необсъждани и притъпявани сложни душевни терзания.

Как един съпруг отговаря на жена си, която се завръща от поредното пътешествие с любовника си? Дали прошката му всъщност не успява да я измъчи още повече? Как се развиват взаимоотношенията между затворник и една жена, която стои в повествованието като брошка без сертификат – изящна, но с недоказана стойност? Може ли описанието на нощен Ню Йорк да предаде картина на движенията в човешкото несъзнавано – нещо, за което ще са нужни хиляди страници сюжетно действие?

Макс Фриш

Остроумието на Макс Фриш се проявява както в авторовата реч, така и в диалозите и размислите на героите му. Всичко се случва толкова плавно, че нито за миг не те дразни това повсевместно остроумие, което в ръцете на един лаик би заставила читателя да захвърли книгата.

Макс Фриш разголва вътрешните светове на героите си до болка. Боли те, защото се виждаш както в измамения съпруг, така и в избягалата съпруга, както в излъгания любовник, така и в любовницата, която се завръща към стария си живот, както в болната, която иска да напусне света, без да причини страдание, така и в близкия, който ще изпитва още по-голямо страдание заради опита ѝ. Героите са пълноценни личности, близки до тези от реалния свят. Никой не е добър или лош. Никой не е едноизмерен.

За мен кулминацията не беше в края, а на всяка страница, в която Макс Фриш се докосваше до състояние, в което съм била, без обезателно да съм участвала в подобна ситуация. Перото на този автор се вихри в дневникоподобен текст, бързо премахва съпротивите и те приема в измисления свят като наблюдател на един неразкриван спектакъл на живота, изигран само от петима герои.