Книгите на „Изгубеното поколение“ носят в себе си особен заряд. Него никога не можеш да сбъркаш. В тях светът няма реални граници и всичко започва от един Париж, полудействителност – полумит, побрал скитанията и артистичните прищевки на творци, отказали се да търсят посока. Всичко кръжи в безтегловност, всичко е изстрел в мига, сега. А, ако Хемингуей се намеси, целта става испанската фиеста.
Те са мъже с белези на война и романи, които лъжат, че някога ще напишат. Тя е жена с благородническа титла, която всички обичат, но малцина могат да докоснат. Нищо решително не се случва с тях, разговорите им остават с отворен край някъде между подредбата и хаоса, пръсъствието и липсата. Единствено яростта на биковете от коридата води до някакъв финал. Макар и кървав.
„Слънце изгрява. Фиеста“ е роман на приливите и отливите, на места приковава вниманието ти напълно с ярка и майстрорска проза, в която дълбочината е внушителна. На други получаваш усещането за безсмислено кръжащи думи. Романът е абсолютен декаданс на човешките взаимоотношения, в които любовта е само визия, а изходът от целия този хаос идва едва след последната бутилка алкохол.
Същността на романа е книга втора, която е и най-вълнуващата. В нестихващата фиеста борбата с биковете е жестока и отблъсква, но едновременно и спектакъл за отсъствиео на страх у човека. Между цветовете с яркостта на кръв, героите търсят път към себе си, който обаче винаги ги отвежда в задънена улица. Всичко е противоречиво, чувствата, хаотичните им действия, идеята сякаш е не в постигането на някаква определена история или разказ за едно пътуване, а в създаването на витаещо настроение. Макар да не е най-доброто, на което Хемингуей е способен, четенето си заслужава най-малко заради изкусните картини на битката и символиките, преплетени сред диалозите.
Прочетете още ревюто на Юлия Роне за „За кого бие камбаната?“ на Хемингуей и страхотният й текст за писателя в рубриката „Големите“.
По книгата има създадена филмова адаптация от 1956 година:
