fb
Ревюта

„Тайното писание“ на стогодишната изгнаница

3 мин.
taynoto-pisanie

taynoto-pisanie„Родом съм от един студен град.
Даже планините страняха от него.
И те също като мен гледаха с недоверие на онова мрачно място.“

Никой не помни на колко години е Роузан и кога е постъпила в психиатричната болница на Роскомън. Ако никой не помни историята й, значи ли, че тя никога не е съществувала? Значи ли, че цялата драма е отмита в морето от реката, която отнася боклуците, че мъката не е била?

Всички смятат, че Роузан е на около сто години. Може би защото сто години са нужни, за да се опрости един човешки живот, или защото това е времето, необходимо да се забрави.

Но Роузан помни. Има ясни спомени и записва свидетелства за самата себе си, без цел или адресат. Тя пише и крие написаното, като ни превежда през ада на своя живот в музея на „необяснимата жестокост“, който за нея (пък и за повечето ирландци от първата половина на XX в.) широко е отворил врати.

Успоредно с нейната история четем и тази на д-р Грийн, която се развива в наши дни, но е не по-малко трагична.

Страница по страница ставаме свидетели на десетки погубени животи, стъпкани в калта без ясна причина. За деня на скъсване със „здравословната“ общност може да спекулираме, дори можем да го определим с приблизителна точност, но той неочаквано се разтегля твърде дълго във времето – прокобата се простира над няколко поколения, сее жестокост, жъне страдание.

Ужасяващата липса на човечност е рамката на тайното писание, която се оказва с решетки. Кафез за хората, които са различни – с красотата си развращават, с чудноватостта си създават неудобство, с порива си към свобода разстройват традиционния ред.

С романа „Тайното писание“ (изд. „Лабиринт“) Себастиан Бари изобличава зверствата на фанатизма в две от формите му – религиозен и политически, които в името на доброто погазват с калните си груби ботуши всичко, което не разбират. Различията са линчувани, крилете са подрязвани, а всеки бунт е убиван в зародиш от първичния страх да бъдеш отхвърлен от стадото. Отхвърляне, което е равно на смъртна присъда.

Чрез задочните и реалните разговори между пациентка и лекар Роузан посвещава д-р Грийн „в тайните на човешкото мълчание и в ползата от отказа да задаваш въпроси“, а тя получава шанса да зададе най-важния въпрос: „Дали ще ми позволите да ви простя“?

Може ли отговорът да пречисти хората, да помири враждуващите, да отмие мръсотията? Склонна съм да смятам, че отговорът е „не“, защото колкото и години да отминат, колкото и прошки да бъдат дадени, премълчаното остава. Преглътнатите крясъци са оглушителни, а клетвите на измъчваните теглят към дъното като най-тежката котва в морето на погубените сърца.

Още ревюта за „Тайното писание“ можете да прочетете в блога „Библиотеката“ и „Под моста“.

[ + ]