fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Умират глупаците“ и елегантният психологизъм на Марио Пузо

6 мин.

„Умират глупаците“ (изд. „Емас“) стигна до мен през сина ми. Беше сигурен, че ще ми хареса, а аз се ядосах на тази негова иронична убеденост.

Това е книга, която спокойно можеш да четеш и оставяш за дълъг период от време. Няма опасност да забравиш героите й, нито тяхното съвсем закономерно развитие през историята. Те са ярко открояващи се личности с конкретна мисия в сюжета и често осигуряват покритие на някои от най-известните архетипи – Сирачето с магически сили, Любовницата, Съпругата, Конкуриращия се мъжкар, Човека на изкуството, Идеалния брат, Мошеника, Анимата (в лицето на идеализираните образи на лесбийките). Когато четеш за тях, вече имаш усещането, че ги познаваш, но не от друго литературно произведение, а от самия живот, в който си ги срещал, а вероятно си мервал и у себе си.

Романът започва със самодоволен авторов увод, в който разказвачът се тупа в гърдите колко е изкусен, сякаш целта е да те предизвика да докажеш, че не е. В патова ситуация си – ако зарежеш книгата, печели самохвалкото, а ако се впуснеш в четенето, може да се окаже, че си се хванал на въдицата и четеш на инат. Похватът може да направи впечатление на някой тийнейджър, но не и на читател със солиден стаж. Но Пузо е подготвил нещо и за по-начетените – още в самото начало поставя основите на понататъшното замерване със сентенции в стил Оскар Уайлд, които не просто освежават текста, а и повдигат настроението.

Сравнена със смъртта, любовта е досадна и детинска работа.

От този момент нататък разбираш, че Марио Пузо е помислил за всички и спокойно може да се превърне в житейски учител, направо гуру, който през устите на героите си проповядва истината за света и нещата. И той го прави постепенно и неуморно – без да те сразява, те разполага удобно на стола или леглото и те оставя да се наслаждаваш на остроумията му. Сентенциите обаче не са без пълнеж, не са празни раздумки, изказани по завъртян и красив начин, а са подплатени от събитията в живота на героите му. И тук вече се разкрива истинското разказваческо умение на автора.

Прозата му се лее умерено бавно – няма резки обрати и шокиращи събития и звучи като все едно героите следват предварителен авторов план. При все това обаче ти е интересно и продължаваш да четеш. Забелязах умората му в частта на развръзката, където започна да въвежда нови герои, за да изпълнят задачи, които старите не можеха. Стоят като изкуствено съшити за сюжета, но някак успях да простя на Пузо именно заради дълбочината и честността, с която разголва мотивацията на героите си. Даже по-подходяща дума е „глозга“ – поглежда ги оттук, оттам, когато не му стига, преобръща разказвача и той неусетно става или Жанел, или Осейно, или самият Мерлин.

Чисто сюжетно в романа става дума за един скучен и моногамен писател, който от комарджия се превръща в мошеник по войнишките въпроси, в неуспешен филмов сценарист на книгата си, а накрая с много усилия от негова страна успява и да изневери на жена си.

Читателят няма нищо против този смотльо да се разтвори малко за света, но това така и не се случва, защото авторът, който е и главен герой в повествованието, е винаги малко по-страхлив, малко по-достоен или малко по-глупав от своите герои.

В романа се разискват идеологически концепции като доколко един филм може да представлява произведение на изкуството, дали писателите не са единствените хора на планетата, които живеят достойно като провалени личности. Пузо разчепква същността на поведението „целуване на дупенца“, извежда интересни заемки от живота на елитната проституция, съблича любовта от клишираните гащи на нейната изключителност и на практика показва какво се случва с един мъж, който без да е планувал някога в живота си – обича. В сюжета намират място схващанията за абсурдността на анорексичната мода. Няма да се въздържа и ще вмъкна един от най-добрите цитати, които илюстрират с изречение цялото безсмислие на тази смъртоносна мода по високите етажи на филмовия елит.

Върху едрия кокал на домакиня и майка, който притежавала по наследство, сложила зле монтирания призрак на изпосталяла и модерна дама.

При цялата си човечност и разбиране към героите си, Пузо губи играта в момента, в който започва да създава идеализирани пейзажи за лесбийската любов. Описанията му са така еднозначно напомпани от клиширани мъжки фантазии в стил евтино порно, че за момент се запитах дали същият автор ги е сътворил. Защо беше нужно лесбийките да живеят в кукленски стаи, да къкрят в инфантилна зависимост една от друга? Защо платените проститутки свършват, докато се целуват по принуда, за да правят шоу на клиента си? Отношенията между жени са нереалистично чисти, ясни, красиви, елегантни, а тези между мъжете в романа пък са контрастнодолни, интригантски и подлъгващи.

Хареса ми описанието на взаимоотношенията в бисексуалната тройка, в която без да иска се замесва нашият писател. Заради момента, в който той изпитва нежелание да стои до леглото на боледуващата си любовница, ми идеше да раздрусам ръката на Марио Пузо и да го призная за недипломиран психоаналитик. Не по-малко елегантно е и описанието на сцената с окончателното сбогуване между любовниците, които още известно време се връщат един към друг, просто за да смегчат удара на неминуемата раздяла.

Завършекът ме впечатли с две ударни теми и те, естествено, са тези за живота и смъртта. Едната беше поставена от Осейно – ексцентричния провокатор, който се пита защо хората трябва да лежат сами в леглото си, докато умират. Другата пък е зададена в заглавието и гласи, че скоропостижно си заминават онези, които не могат да понесат повече живота. Умират глупаците.

След края на прочита поздравих сина си за избора и отново се ядосах на ироничната му убеденост, че е бил прав. Пузо беше извършил с мен две неща, които отдавна не бях намирала в друга книга – накара ме да приема житейски урок от писано слово и ме позабавлява качествено.

Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!