„Всеки ден“ (изд. „Егмонт България“) на Дейвид Левитан ни предлага един доста оригинален прочит на думата „различен“. Различният живот на различното момче с различното име не прилича на нищо, което познаваме.
Героят на Левитан е нарекъл себе си А. Той няма минало и бъдеще, няма родители и приятели, няма и собствено тяло. А. се буди всеки ден с различна външност, в тялото на някое 16-годишно момиче или момче.
Животът на А. в същността си е вид утопия, която ни се струва примамлива на пръв поглед. Той никога няма да е натоварен с непосилните очаквания на другите и няма да е отговорен за последствията от постъпките си. Завистта и ревността ще са непознати за него. Няма да бъде заслепен от себе си и ще вижда какви действително са хората отвътре. Няма да иска невъзможното. Винаги ще оценява подобаващо „малките неща“, ще наблюдава и разбира света по-добре от другите, ще живее в настоящето. Познанието ще бъде единствено, което ще отнася със себе си в новия ден.
Подобна реалност звучи добре на теория, но на практика А. е сам и самотен. Пък и добре знаем – когато утопията се сбъдне, тя се трансформира в не особено привлекателното лице на антиутопията.
Аз съм встрани. Като хората от изложбената зала: гледам картината, но не съм в нея (…) Като рибите е аквариума – мисля на друг език, приспособявам се към друг живот, който не е мой (…)
Животът на А. винаги е някъде по средата между мъдрото щастие и непосилната тъга. Приел го е напълно и не се бунтува срещу него, докато не среща Рианън. Двамата преминават през един перфектен ден, в който се превръщат във всичко, което не са, „в малка безразсъдна мъглявина“. Тогава героят на Левитан пожелава немислимото, а желязното му правило за ненамеса в чуждия живот е потъпкано, което се оказва опасно за хармонията в крехкия му свят.
С времето А. си създава мисия – опитва се изживее пълноценен ден с тялото, което обитава, и се стреми да оставя нещо хубаво от себе си, красива следа, която да се повтаря като дежавю.
Постепенно на повърхността на историята започват да плуват няколко въпроса, над които А. разсъждава. Какво прави човека човек? Доколко можем да пренебрегваме телата си? Колко дълго можем да отричаме очевидното? И най-важното – защо да сме на страната на доброто?
В края на книгата А. е по-влюбен и по-щастлив, но и по-уплашен, защото за първи път може да изгуби нещо наистина ценно. Изправен е пред тежък избор – да пренебрегне себе си или да погуби друг човек заради собственото си щастие. Воден от надеждата, а не от търсенето на отговори, той взема единственото трезво и достойно решение, защото е прозрял, че сама по себе си любовта е безсилна. Тя не може да победи. Побеждават хората.
Не пропускайте ревютата на Митко за „Уил Грейсън, Уил Грейсън“ и „Здраво прегърни ме„. Още едно ревю за „Уил Грейсън, Уил Грейсън“ може да прочетете тук.
