Когато си луд фен на книгите и четеш във всеки свободен миг, неизбежно натрупваш голяма колекция от прочетени и внушителен списък от заглавия, които искаш да прочетеш. Апетитът за четене идва с четенето! А какво правиш, в редките случаи когато не четеш? Мечтаеш за книги – препоръчани, дочути, обсъждани, екзотични, притеглящи вниманието заглавия, които трябва да са твои в името на всичко свято! (Като казах „луд“, не се шегувах.)
Когато си заобиколен с книги и четеш за книги, и четеш за книги в книгите, неизбежно пред очите ти преминават хиляди заглавия – много повече, отколкото можеш да прочетеш за един човешки живот.
За да се опитаме да направим нещо интересно с всичките заглавия на творби от художествената литература, които държим в главите си, ще обединим част от тях по наличието на лично местоимение. Антиутопии, фантастика, тийн, романтични и детски книги, надяваме се всеки да открие нещо по вкуса си. Текстът няма претенции за изчерпателност и ще се радваме, ако ни споделите и вашите предложения и коментари.
„Аз, Клавдий“, Робърт Грейвс
В „Аз, Клавдий“ (и продължението „Божественият Клавдий“) Грейвс умело смесва исторически събития и художествена интерпретация, за да представи случилото се в Рим през периода от ранното детство на Клавдий до последната му година като император. Животът на първите трима римски императори Октавиан Август, Тиберий и Гай Калигула е представен през очите на четвъртия – Клавдий, който се опитва да разкрие истината за интригите, заговорите и превратите, причина за разпада и самоунищожението на римското императорско семейство.
Аз, Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик и Тоя и Оня и Еди-кой си (тъй като не смятам да ви отегчавам отсега с всичките си титли), който бях някога — всъщност до неотдавна — познат на приятелите и роднините и близките си като „Клавдий идиота“, или „Оня Клавдий“, или „Клавдий пелтека“, или „Кла-Кла-Клавдий“ и най-вече като „бедния чичо Клавдий“, сега сядам да пиша странната история на моя живот; ще започна с най-ранното си детство и ще продължа година по година, докато стигна до мига на съдбоносната промяна, когато преди около осем лета, вече петдесет и една годишен, изведнъж се озовах оплетен в мрежата на — да я наречем — „щастливата беда“, от чиито нишки не успях да се измъкна. (41 г. от н.е.)
„Аз съм пратеникът“, Маркъс Зюсак
Ед Кенеди е 19-годишен аутсайдер и няма особен проблем с този факт, докато не се озовава в центъра на куп събития и житейски ситуации, нуждаещи се точно от неговата намеса.
Първо асо в пощенската му кутия и той става пратеникът.
Мисия след мисия Ед събира смелост да сграбчи живота за шията и да се притече на помощ на най-нуждаещия се – самият той. Накрая остава един-единствен нерешен въпрос: Кой стои зад задачите на Ед?
Понякога хората са красиви.
Не заради това как изглеждат.
Не заради това, което казват.
Просто защото са каквито са.
„Аз, роботът“ на Айзък Азимов е сборник фантастични разкази за компанията „Юнайтед Стейтс Роботс енд Меканикъл Мен“ – основен производител на роботи с позитронни мозъци. Повечето истории са фокусирани върху професионалния живот на робопсихоложката Сюзън Келвин, свързан с изучаването на поведението и отклоненията на роботите. Тя разследва извънредни случаи с роботи, като разплита сложни възли на технически, морални и логически проблеми.
Казаха ми, че Сюзън Келвин е родена в 1982 година, което значи, че сега тя е на седемдесет и пет. Това е всеизвестно. Напълно логично е, че корпорацията „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мъкеникъл Мен“ също е на седемдесет и пет години, защото тъкмо в годината, когато се е родила доктор Келвин, Лорънс Робъртсън основава предприятието, което след време става най-необикновеният индустриален гигант в човешката история. Но и това е всеизвестно.
„Аз съм номер четири“, Питакъс Лор
Залозите са високи – трима от неговия вид вече са мъртви, Джон е номер четири.
Джон Смит е необикновен тийнейджър, който пази своята тайна ревниво. За да спаси човешкия свят и да защити родната си планета, той трябва да остане жив. В опит да се изплъзне на преследвачите си, младият Смит попада в малко градче в щата Охайо, където преживява събития, които променят живота му – среща първата си любов, открива нови способности и силна обвързаност с други млади хора, които споделят неговата невероятна съдба.
Вратата започва да се тресе, паянтова е, направена от бамбукови пръчки, завързани с опърпан канап. Разтърсването е съвсем леко и спира почти веднага. Те надигат глави и се заслушват, едно четиринадесетгодишно момче и един петдесетгодишен мъж, когото всички смятат за негов баща, но той е роден край друга джунгла на друга планета, на стотици светлинни години оттук.
Луиза Клаpк e момиче, което изпитва почти панически ужас от промяната и си има основателна причина. Уил Трейнър мрази живота и също има основателна причина за поведението и плановете си. Съдбата, тази лудетина, ги среща, за да бъдат един до друг в най-трудните си решения, за да опознаят собствените си граници, да бъдат смели и най-важното – да се влюбят.
В теб има глад, Кларк. Неустрашимост. Просто си я заровила дълбоко, както правят повечето хора. Не ти казвам да скачаш от високи сгради или да плуваш с китове, или нещо подобно (макар че тайничко бих се радвал, ако го направиш), а да живееш смело. Приемай предизвикателствата. Носи гордо чорапогащника на райета.
В „Ти срещу мен“ Джени Дауман улавя чистите и безкористни трепети, присъщи единствено на истинската любов. Разказва ни история за обречената любов, но и за готовността да прекараш живота си с другия, без да мислиш, без да кроиш планове. Повдига темата за изборите, които често ни се налага да правим в живота си, за да защитим истината. Решения, които са в състояние да ни отнемат комфорта, но и да ни дадат силата да вървим напред, загърбвайки лицемерието и несправедливостта.
Това ли беше любовта? Ако беше това, болеше. Имаше чувството, че парченце стъкло се бе забило някъде в него – в сърцето или в главата – туптеше, разкъсваше плътта му…
„Той пак е тук“, Тимур Вермеш
Какво ще се случи, ако Адолф Хитлер възкръсне в наши дни? Ще започне кариера в телевизията и благодарение на социалните мрежи ще стане истинска знаменитост. И политическите партии няма да се бавят дълго преди да го потърсят. И колко време ще е необходимо всичко да започне отначало? Или вече е почнало?… Дебютният роман на Тимур Вермеш е сатира, която прави безмилостен срез на нашата реалност.
Напълно шантавата непонятност на текстовете обаче изобщо не беше се променила за шестдесет години, очевидно и днес читателите възприемаха за особено стойностно само онова, което най-малко се разбира.
„Тя се наслаждава на дъжда“, Мария Донева
Поезията на Мария Донева е нежна и топла. Тя те милва, за да се почувстваш уютно в своя си свят, но и в нашия – общия. Защото да се отделиш истински е невъзможно. Въпреки суетата на днешния ден и склонността лесно да забравяме, ние живеем заедно, всичко е свързано. А единственият път към вътрешен мир и щастие е добротата. Поезията на Мария Донева те кара да въздъхнеш и после да се усмихнеш.
Жена от захарен памук –
ефирна, ароматна, сладка.
За празника е само тук.
Но празниците траят кратко.Тя цялата е панаир
с гледачки, песни и животни.
И топъл, всепоглъщащ мир –
когато млъкне и се кротне.Целувки, смях, искри… И мрак.
Тя плаче, като се сбогува,
а няма да се върне пак.
Но ти си знаеш, че си струва.
„То“ е история за способностите на човешката памет, за детските травми и за грозотата в привидно подредения ни и разумен свят. Седем приятели от малко американско градче се изправят срещу клоуна, който всички наричат То – чудовището, което преследва и убива деца в града веднъж на всеки 27 години.
Възрастните също си имаха ужаси, а То знаеше как с малко умение да отвори жлезите им до предел, та вкусните химикали на страха да нахлуят в телата им като изящна подправка. Но обикновено страховете им се оказваха прекалено сложни. Детските страхове най-често можеха да се съберат в едно лице.
Членовете на семейство Синклер имат всичко – наследствено богатство, частен остров за лятото, перфектен външен вид и съвършен личен живот. Или поне това вижда светът. Младата Каденс Синклер Истман е тази, която повдига завесата на привидното, за да си спомни какво се е случило през лятото на 15-ата й годишнина. „Ние, лъжците“ е като гмуркане под вода. Образите са разкривени и неясни, звуците приглушени, движенията по-трудни, докато Кади опитва да възстанови спомените си от това лято. Истината за събитията бавно изплува и не ти дава да си поемеш дъх до самия край.
Всички в семейство Синклер са атлетични, високи и красиви. Парите ни са наследствени и гласуваме за демократите. Усмивките ни са широки, брадичките квадратни, а тенис ударите ни – агресивни.
„Ние, щастливците“ е книга, която може да те натъжи, да те ужаси, да те накара да се разкаеш, но и да ти даде топлина, обич и прошка. Толкова е прекрасна, защото ти ще заживееш с нейните герои и ще им съчувстваш дори без да ги разбираш, без да ги харесваш. Те са смели и страхливи, крехки и силни, с добри и зли сърца; те са всичко човешко едновременно и дават от себе си това, което имат в излишество.
Бях свикнала с мисълта, че хората живеят и ти ги обичаш или не ги обичаш, и после те умират и на теб ти е писнало да ти липсват, дори и когато не си ги обичал. Бях свикнала с мисълта, че Гас е мъртъв, а сега той не само не беше мъртъв, а беше глупав и много сърдит, и беше довлякъл в къщата ми спомена за всичките ми мъртъвци, за всички напуснали ме хора, заедно със своята тъжна мокра шапка и набразденото си сурово лице.
В антиутопията на Замятин хората нямат имена. Те са номера, които образуват многоръко съвършено тяло. Те са Ние. Благодетелят им е наложил пълното щастие за сметка на свободата. Премахнати са всички поводи за завист, страст, задълбочена мисъл и пр. Работливите единици вършат съвестно своята задача за добруването на Всеобщата Държава. Масата е победила. Д-503 пише своя дневник и се прекланя пред оковите си. Пише за превъзходството на разума, за безсмислието на чувствата и поезията, за сънищата и душата, които са били нелечима болест в миналото. Светът на Д-503 е съвършен, щастието е победило завинаги. Докато един ден среща жената…
— Кой те знае… Човекът е като роман: до последната страница не знаеш как ще свърши. Иначе и не би си струвало да го четеш…
„Ние, врабчетата“, Йордан Радичков
Врабчетата са много упорити и своенравни птици, безстрашни са и наумят ли си нещо – край! – сигурно е, че ще го постигнат. (Предходното споделям като горд и на моменти изнервен съсед на голямо врабешко семейство, което по необясним за човешкия разум начин, успя да се засели в стрехата над моя прозорец.).
Врабчетата правят, каквото си поискат, но почти никой не ги забелязва, смятаме ги сякаш за фон на живота ни. Ех, има едни човек, който ги е забелязал и е създал една от най-хубавите книги! Историите на неподражаемите герои на Йордан Радичков ни карат да погледнем на всекидневното като на извор на истинските чудеса. Малките неща, дребните жестове, обикновените случки, слабостите и добродетелите, които дори не забелязваме, носят мъдростта в себе си. Ние само трябва да имаме очи да я видим.
Всеки на тоя свят се е появил различно. Тревата най-напред си показва носа от земята, източва го нагоре и тъй си остава — само с един зелен нос; ни уши у нея, ни крака, ни човка, а само тоя зелен нос. Дървото и то никне като тревата, само че е много по-голямо и цялото се покрива със зелена перушина. Наесен перушината на дървото опада и то голо-голеничко цяла зима трепери на студа. Ние, врабчетата, му казваме да не си маха перушината, та да не студува през снеговете, но мигар можеш да кажеш нещо на дървото и то да те разбере. Дървото си остава дърво, сто години да ходи на училище, пак нищо няма да научи със своята дървена глава, макар че то и на училище не ходи. Но дървото е добър съсед и ако си направите гнездо в него, то ще скрие гнездото в зелената си перушина и ще ви пази от зли очи, от прашки, от лоши деца и от котките.