fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Пътуване към детството с „Братовчедката на Зорбас“ и Рене Карабаш

5 мин.
Братовчедката на Зорбас - Рене карабаш

Срещата ми с “Братовчедката на Зорбас” (изд. „Жанет 45“) е първата ми среща с поезията на Рене Карабаш. И през цялото време, докато четях, си мислех: закъсняла съм, трябваше по-рано да се запозная с нея, колко размисли, впечатления, вдъхновение съм пропуснала. Защото ние, авторите, се вдъхновяваме един от друг – поне аз се вдъхновявам, когато срещна талант като този на Рене. А тя е талантлива. Много талантлива. 

“Братовчедката на Зорбас” е разделена на две части. В ”Книга първа” е детството. Онова време, когато чушкопекът, одраният заек в кухнята, порцеланът на мама, семките на домата са всъщност одухотворени – те говорят на нас, децата, защото ние ги чуваме. Възрастните отдавна са забравили да слушат. В “Книга първа” е и съзряването – времето, когато започваме да чуваме и други гласове. Гласът на Божественото, докато се опитваме да обясним себе си на себе с гласа на поезията, която някога ще създадем или просто ще обичаме, гласовете на отминали епохи, когато решаваме, че сме се родили в грешната, защото не намираме мястото си в нея. А после се научаваме да изоставяме място след място, докато търсим своето, да напускаме синята пейка в парка, когато колите летят и никой не забелязва, да поставяме някоя любов на нашето собствено място и да си повтаряме, че счупеното носи щастие. 

В “Книга втора” присъства любовта, но далеч не в клиширания смисъл на тази дума. Това е любовта, която ни разпилява на парчета, за да се научим да ги събираме сами и така да се преподреждаме с все повече опит. Любов, която се учим да измълчаваме, където се нанасяме с вилица, лъжица, но и с нож, където няма оправдание за огледалната река, в която се оглеждаме и виждаме другия, където косите като рибарски мрежи оплитат главите, които мислят. Там Рене сънува момичето, което не знае нищо за латиноамериканските поети, учи се да слага дъвка на шпионката и готви, за да понесе липсата на нечие присъствие, докато отново не замирише на дом и така “вече има при кого да се прибереш”

 Рене пише така, сякаш тя цялата се съдържа във всяко привидно разпиляно късче от образ, спомен, мисъл. Но привидно разпиляното е всъщност една плетеница от събития, чиято взаимосвързаност Рене проследява осъзнато и с дълбочина. 

“Братовчедката на Зорбас” е носталгична, меланхолична, крехка и същевременно независима, силна, интелигентна, иронична.
Има нещо особено в поезията на Рене Карабаш, нещо откровено, автентично – може би самото ѝ присъствие. Защото Рене присъства във всяка дума, тя е там, в същината ѝ, в зрънцето, от което разцъфва смисълът ѝ. Рене е корените, здраво впити в детството, което, както самата тя ни казва в предговора, е на всеки един от нас. Ние сме Рене, нейните спомени са наши. И действително – някога и аз съм държала в ръка онова бляскаво парче:

”което за малко да убедя баща ми
че е злато не станиол
и то наистина беше злато
но той ми се присмя и…”

И аз съм попадала в онзи град (всеки има по един такъв – град, страна, обстоятелство, което смятаме за по-голямо от нас самите), където сравнението дава и взема. А после и аз, като Рене, разбрах, че градът, държавата и континентът са просто географски понятия.
През погледа на детето в нас, което винаги живее, Рене показва необятността на истинския свят, не онзи с географските понятия, а този вътре в нас. Най-широкият от всички, по-богат от най-великата империя, безценен като онзи станиол, който наистина беше злато. 

Накара ме да се замисля: може би наистина всички прегради между нас рухват, когато решим да се срещнем в детството и оттам да поемем нататък. А с Рене Карабаш пътят се вие през магнитите, с които майка ѝ е обиколила света, багажника на трабанта, пълен с чушки, дини и газов котлон, недоизпушения фас между страниците на стихотворението на Дьорд Петри, в което нарича жените „пачаври“ – хубаво е по този път, като несъзнателно чакана среща, която да ни спре, да ни върне назад, да ни поведе през всички неосъзнати ценни мигове чак до днес, където да се запознаем отново със себе си.

По принцип ми е далеч по-трудно да пиша за поезия, отколкото за проза – най-малкото, защото поезията се чете по различен начин, тя по-скоро се усеща, тя е нещо като полет нанякъде – накъдето те отведат думите. Поезията на Рене обаче е такава, че се чудиш не дали ще намериш думите, с които да опишеш усещането от прочита, а дали ще успееш да предадеш способността ѝ да одухотворява неодухотвореното.

”Братовчедката на Зорбас” има какво да ви разкаже. Тя ще говори с различен глас на всеки читател, ще показва различни образи на различните очи – и всички, макар и различни, ще си спомнят собственото детство, напускания и търсения, стигането до днес. Откровено, оголено, безмилостно. Заедно с Рене. 

Автор: Камелия Кучер

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.

Откъс от „Братовчедката на Зорбас“ можете да прочетете тук.

Прочетете още:

Рене Карабаш получи националната награда „Елиас Канети“

Как четеш: Рене Карабаш (Ирена Иванова)

Камелия Кучер: Гръбнакът на една демократична държава е в независимите институции

Камелия Кучер препоръчва: 10 книги за живота по време на Втората световна война

Поетите, заради които се влюбихме в поезията

15 нежни фрагмента, които ще ви разкрият красотата на поезията