Страшни зверства, фатални грешки, плетеница от загуби и неща, които не могат да бъдат променени. И извървяването на пътя от “тогава мислех” до “сега вече знам” на герой без име, който описва един наситен със сътресения период в живота си, ни представя “Далеч от светлината” (изд. “Милениум”).
В дебютния роман на М. О. Уолш виждаме няколко трагедии през очите на дете, но записани от мъжа, в който се е преобразило то. Той разказва на читателите си, на неродения си син и на самия себе си. Спомените му никога не са го напускали или избледнели. Станали са по-силни и по-значими, защото чертата, разделяща привидното от същността, става все по-дебела с годините.
Но зад гърба на всеки възрастен, на когото си се възхищавал през живота си, има опашка – една невидима верига от призраци, срещата с които великодушно ти е спестена, докато си малък. Сега вече знам, че тези призраци съществуват и че другите възрастни също ги виждат. Изгубените любови, нараните приятели, смъртта – те следват своя собственик завинаги.
Той заявява, че не става дума за него и че в името на справедливостта ще бъде напълно откровен. Но справедливостта все се гневи, когато се кълнат в нея. А всяка история, която разказваме, е история за самите нас. Човек не преодолява себе си лесно, дори подобна битка ми се струва предварително обречена.
Така че това е историята на едно объркано съзнание, на достигането до другия – с неговите качества и недостатъци. На трусове, след които (ако оцелееш) трябва да се изправиш по-наясно със себе си и живота. Процес, който отнема години, за да достигне до следващата си фаза, и реално никога не приключва.
История, която трябва да бъде разказана, като знак за обич и самоопрощение.
Времето не ограничава автора и той с лекота прекрачва напред-назад в спомените си, без да нарушава целостта и ритъма на текста. Ще разкаже за коварните си детски заблуди, за вманиаченото си сърце, което превръща любовта във фикс идея, и защо нормалното в крайна сметка е относително понятие.
Той се бунтува срещу “необратимостта на историята”, опитва се да разбера света на възрастните и да се превърне в проекция на собствените си фантазии. С младежката си арогантност е сигурен, че вижда, чува и познава всичко, което е близо до сърцето му. Разбира се, лъже се.
Такъв беше първият ми ден на влюбен. Не разбирах абсолютно нищо.
А в лутането за достигане на хепиенд на преден план застават два въпроса: “Колко от рано се определя бъдещето ни” и дали “да нямаш друг избор също е някакъв вид наслада”?
Хората, които е трябвало да срещне, и решенията, които не е могъл да избегне, няма да го напуснат никога. Те пораждат удивителната свързаност на всичко, което е преживял и почувствал.
Та къде, зачудих се аз, се е бил подслонил нашият пес през всичките тия години, докато е живял сам в гората?
Зловещите тайни на един идиличен град се спотайват в заключената стая. Като метафора на низкото в природата на човека, което в повечето случаи се пази в тайна. Във всеки дреме по един мръсник, но повечето сме безобидни, заради невидими граници, които не прекрачваме. Пълната искреност не е възможна в света на възрастните. Но какво се случва, ако клетката на животното е оставена отключена и кога спасяваш звяра – когато го нахраниш или когато го изгониш?
