Водещият на предаването „Медиите ON AIR“ по телевизия Bulgaria ON AIR Доника Ризова е сред любимите на екипа на „Аз чета“ извори на вдъхновение и професионализъм – тя ни помага със съвети почти от самото създаване на сайта, а понякога се включва и с текстове за важни книги. Доника се ангажира често със социално-отговорни инициативи и каузи, свързани с деца, образование, медии и четене, като паралелно с ролята си на журналист и водещ е и мениджър „Корпоративна социална отговорност“ в Investor Media Group.
Номинацията й за конкурса „Жена на годината“ в категория „Телевизия“ беше чудесен повод да поговорим с Доника за книгите и телевизията като неизбежна част от живота ни.
– Доника, правиш единственото телевизионно предаване у нас, посветено на медиите. Освен това знаем за теб много добре, че си страстен читател. Интересна тема за медиите ли са книгите?
Книгата сама по себе си е медия. От нея започва всичко в областта на комуникациите. Тя е била един вид „глашатай“ на нови идеи. В днешно време книгите са „секси“ тема за медиите. По тях се правят филми, завъртат се комуникационни кампании, прокарват се идеологии, писателите все повече се превръщат в „звезди“ …Силата им става все по-голяма, защото от четенето започват всички процеси, които движат света.
– А в България? Понеже у нас има само едно телевизионно предаване, посветено само на книгите – точно както „Медиите ON AIR“ е самотник – длъжник ли са телевизиите на най-старата медия, книгите?
Медиите ON AIR не е самотник в ефира. И други предавания започнаха да обръщат внимание на медийни теми, да канят журналисти, ПР експерти, преподаватели в тази сфера, за да коментират важните теми от деня. Това е много изразена тенденция за телевизиите, които канят в студиата си блогъри, влогъри или активни в социалните мрежи популярни лица винаги когато има „жега“ в новините.
Дали са длъжници на книгата? Да, те дължат всичко на нея. Най-вече дължат на зрителите, на читателите, на потребителите да не отразяват новините, свързани с книги, само за да се „докарват“ пред тях, че са образовани и културно ориентирани. Да не говорят за книгите скучно и ретро. Да палят искрата. Иначе няма как да се наричат „будители“. Ще им се отнеме тази роля от други. Но няма да има вакуум за знание.
– На какво ново те научи телевизията след дългогодишната ти кариера в радиото?
Дългогодишна кариера?! Започвам да се замислям за годините си след този въпрос. (смее се.) На какво ме научи? На много неща и до днес ме учи. Научи ме, че можеш да покажеш емоция, тенденция, новина, без да ги кажеш на глас. И да е ясно само от кадъра дали подкрепяш или не. Научи ме, че телевизията е екипна игра. И когато си „лицето“ на усилията на много отговорни и талантливи хора, не може да си просто „звезда от екрана“.
– Сподели с нас три от книгите, които са ти помогнали да си този журналист, който си в момента?
Само три? „Малкият Никола“ на Рьоне Госини, „Как да водим разговор без значение с кого, кога и къде“ на Лари Кинг и „Силата на разума“ на Ориана Фалачи. Историите на Никола, които ми бяха любимата детска книга, ме научиха да говоря просто и на езика на иронията. От Лари Кинг откраднах съвета да се интересувам искрено от другите, докато разговарям с тях. От Ориана Фалачи се вдъхновявам, когато ми липсва смелост, а виждам, че трупам горчилка по някоя тема.
– Как успяваш да намериш достатъчно време за семейството си – това със сигурност не е лесно за човек, който работи в телевизията?
Извини ме, но като дете, израснало в семейство, в което и двамата родители работеха на смени, ми е малко неудобно да отговоря на този въпрос. Намираш време. Работата в телевизия е също толкова натоварваща като всяка друга работа, която работиш по призвание, а не по задължение. Дори и да се налага да правиш нещо „извън работно време“, действаш без да мислиш дали „другите сега са си със семейството“. Освен това, аз не смятам, че за пълноценното общуване е нужно количество време. Вярвам, че е нужна безгранична любов.
– На финала, един подвеждащ въпрос – ако сериалът „Нюзрум“ беше книга, кой би бил най подходящ за неин автор? Абстрахираме се от присъствието на гиганта сред сценаристите Аарън Соркин.
Наистина е подвеждащ. Като изключваш Соркин, е все едно да те питам, ако авторката на „Пипи дългото чорапче“ живееше в България, щяхме ли да я изучаваме в училище. Но хайде да опитаме…
На първо четене имаме три опции: 1. Артър Хейли („Летище“, „Колела“, „Хотел“) – той потъва в дадена професия и я описва завладяващо отвътре. Това е като че ли очевидният отговор. 2. Труман Капоти („Хладнокръвно“) прави нов жанр, също както сериалът „Нюзрум“, а и книгата е вдъхновена от две сухи изречения – съобщение за убийство във вестника, зад което всъщност се крият страшни страсти. Цялата цел на романа е да си зададем въпроса „Защо“, на него отговаря и сериалът, като разкрива мотивациите на журналистите в нюзрума. 3. Кърт Вонегът – заради оригиналния подход към социалните коментари.
Можете да подкрепите Доника в конкурса „Жена на годината“ на сп. Grazia, като гласувате за нея в категория „Телевизия“ тук.
