Приключвам с „Дрога“, затварям последната страница и гледам в тавана над леглото. Хубава книга, много, много хубава. Защо тогава имам чувството, че нещо не е наред?
Всъщност „Дрога“ изобщо не беше това, което очаквах. Дори леко захаросаният финал не успява да я развали. Аз очаквах боза, рязане на вени и нещастни тинейджърки, спасени от Голямата Любов. Добре, че се излъгах. „Дрога“ е откровена. Цинична на моменти. Много американска. В същото време – много по-проникновена, отколкото очакваш от нея. Тази книга е за Дъг, един смотан пикльо, който се има за голяма работа. Обичам как авторите, пишещи за тинейджъри задължително правят главните си герои неразбрани, но начетени интроверти – няма по-бърз начин да спечелиш симпатиите на начетените интроверти, които ще четат книгата ти.
Би било просто, ако беше само това. Но Мая Слоун всъщност успява да напише много по-дълбока книга, изобщо не толкова тийн, колкото си мислиш, че ще е, когато посягаш към нея. Тя пише за това как работи американското общество – златните момчета и техните братя-загубеняци, майките, които намират смисъла на живота си, изпращайки колет след колет на синовете си в Ирак, учителите, които мразят работата си, кастовата система в гимназиите, корпоративното робство, откачените християни, обучаващи децата си вкъщи, фалшивите бунтари. Книгата е много честна, а образът на Дъг, от чието име се води повествованието, е адски добре написан.
Нашият главен герой е на шестнайсет и презира всичко. Той е смотаняк на смотаняците, но не му пука особено, защото в мечтите си е богаташ и сексбог. А неговата богиня е Лорилий – момичето, което работи в съседния магазин, същата която все още носи карираната си униформа от католическото училище и излиза само с момчета с татуировки и кофти репутация.
Ergo, Дъг също трябва да придобие кофти репутация. И амфетите са най-бързия път до нея. Гаден, мръсен път, който съсипва тялото ти, но това е малка жертва в името на голямата кауза – да превърне смотльото Дъг в badass. Да го извади от сянката на златния му брат, героят, който се бие за родината, да му спечели момичето на мечтите му.
Тъпо, ще си кажете вие. Но съвсем логично, ако си на около шестнайсет и животът ти е пълна мизерия, а единственото хубаво нещо в него ти се вижда Лорилий.
Тази книга е водовъртеж от мечти за секс, болка, яд, хормони и отчуждение. И точно това я прави толкова истинска.
Отварям я отново – на редакторското каре в края на книгата. Има си всичко. Отговорен редактор. Редактор.Коректор. Преводачът не е случаен. Защо тогава нещо в тази книга не се е получило както трябва и ми разваля удоволствието от четенето (бърз пример: „видях в гугъл изображения“, „предпочитания метод на педалската общност“ – сериозно, кой говори така? И защо редакторът не го е оправил?)… Нещо с текста не е наред – не мога да кажа къде точно, но някъде по веригата нещо много се е объркало. Тази книга заслужаваше да излезе в по-добър вид.
