„Есента на патриарха“ на Габриел Гарсия Маркес е една от малкото книги, които, без да си кривя душата, мога да кажа, че са ми изгубили напразно времето.
Цялата книжка, разделена на незнам-си-колко части, състоящи се от по едно изречение, дълго около 30 страници (като коментар от мен може да има само „!!!!!!!“), разказва по един изключително скучен начин за последните дни на латиноамерикански диктатор, който не само че живее около 130 години, но и умира поне 5 пъти, включително и естествената смърт на двойника му. Скука ви казвам.
Освен всичко друго, пряката реч е преобразувана в постоянна смяна на глаголното лице, в което говори авторът, и настъпва една суматоха… Иди разбери кой на кого какво казва. През цялото време става ясно как старецът си живее в собствен свят, за което му помагат разбира се и хората, които имат интерес подобна личност да „управлява“ колкото може по-дълго.
Общо взето, накрая Генералът изглежда като Тато на 10 ноември – не му е особено ясно какво се случва и защо изведнъж се оказва, че не е на власт. Но пък донякъде е поучително – латиноамерикански нрави, чудовищността на режима, безпомощността на преклонната възраст. Дано на вас ви харесва. Иначе ще ви препоръчам нещо друго за сблъсък с латино-културата.
P.S. Веднага си казвам, че ми обясниха, че на 35 и с поне едно дете ще разбирам по съвсем различен начин тази книга.
