През първите ми месеци като част от екипа на „Аз чета“ ми бе възложена отговорната задача да отразя връчването на литературната награда „Хеликон“ за 2012 г. Спечели я романът „Името“ на неизвестния за мен тогава Христо Карастоянов. И през ум не ми е минавало, че две години по-късно ще се запозная лично с този писател и че следващата му творба „Една и съща нощ“ ще ме убеди, че най-сетне съм прочела нов български роман, който може да бъде наречен „класика“.
Не ми се наложи да умувам дълго над въпросите за това интервю – толкова неща ми се искаше да попитам не защото „трябва“, а защото изпитвах искрено любопитство към отговорите на Карастоянов. Те обхващат парадоксите около личността на Гео Милев, обезличаването на големите ни творци в училищата, противоречивия характер на Нобеловата награда за литература и, разбира се, случващото се на родната ни литературна сцена.
Очаквахте ли „Една и съща нощ” да получи такъв топъл прием от ревнивата към своите герои българска публика?
Честно ли? Ако трябва да е честно – не, не съм очаквал. Много ми се искаше, но за очакване – не. А ако трябва още по-честно – направо се страхувах от тази книга. Вие сте права като казвате, че всички ние сме ревниви към своите герои, а каквито сме станали и кибритлии отгоре на всичко… Всяко по-инакво поглеждане назад, всяко по-различно разказване за хора или събития ни кара да грабваме камъните. Но се страхувах и от самия текст – не бях сигурен, че е докрай убедителен. Божана Апостолова застана твърдо зад ръкописа, Виктор Самуилов като редактор – също, после взеха да се появяват добри рецензии, (не забравям, че най-първата беше именно в „Аз чета”!), книгата дори беше посочена като „Изборът на „Култура”, но аз си се страхувах и това е положението. Спрях да треперя чак след Хеликона. Защото нали знаете – националната награда „Хеликон” за съвременна българска литература се присъжда на книга. Не на автор – на книга! Та затуй чак тогава си отдъхнах, че може пък нещо да се е получило…
„Вашият” Гео Милев пие, псува, гневи се, мъчи го непрестанна болка заради преживяната през Първата световна война травма… Меко казано сте го демитологизирали. Откъде събрахте информация, а и смелост, да предадете образа му по толкова жив и пълнокръвен начин?
Информацията, да кажем, не е чак такъв голям проблем. За Гео Милев има писано много. (По-трудно беше с Шейтанов, но сега говорим за Гео Милев.) Имам предвид – спомени има много. Обаче вижте сега какво става!… Животът на този човек, историята му ме е занимавала много отдавна, от десетилетия буквално. Имал съм честта да участвам дори и в научни конференции, посветени на Гео Милев. Но и през ум не ми е минавало да се захвана с художествен текст с герой Гео Милев. И всичко започна из един път! Просто си зададох елементарния въпрос дали тази по същество смъртоносна рана го е боляла. От една позната – очен хирург – научих, че не просто го е боляло: зверски го е боляло. А е работел като изоглавен! Което пък ще рече, че е преодолявал и болката и адското неудобство. (Опитайте се един ден да правите всичко с едно око: да пресичате улицата, да изкачвате стълби, да пишете и ще разберете какво искам да кажа.) Преодолявал е и болката, и дискомфорта заради нещо, за което се е смятал и призван, и посветен. И тогава всичко прочетено преди това взе да звучи съвсем другояче. Гео Милев един вид слезе от иконата, прощавайте за кретенското клише…
Обаче знаете ли къде беше (и е!) проблемът? Всички спомени за Гео Милев са писани в едно друго време! И навсякъде се натъртва, натъртва, натъртва неговата „прогресивност”. Ама не че е бил прогресивен като мислещ човек, като творец, като интелектуалец, ами че е бил едва ли не комунист – прогресивен, ама прогресивен единствено в този смисъл. Мемоаристите в повечето случаи са умни и добри хора, но по-малко разказват за човека Гео Милев – а наблягат повече на „прогресивността” му. Такова е било времето – писали са го като в уводна статия или като за учебник. Навсякъде е иконизиран, навсякъде канонизиран… А жалко. Жалко, защото съвременниците на Гео Милев вече не са между живите, та да разкажат и другото… Е, въпросът беше да се чете между редовете, и дори не между редовете, а някак си зад думите…
А най-важното лично за мен беше – да се придържам към едно мое си правило в занаята: може да не е вярно, но задължително трябва да е достоверно. И май нещо се получи…
Като човек, който допреди четири години трескаво е зазубрял литературни анализи, романът Ви събуди у мен известно негодувание. Големите ни писатели, до един с вълнуващи съдби, са системно обезличавани в училищата, а творчеството им се анализира в строги рамки. След завършването на гимназията обикновено настъпва едно необременено преоткриване на тези автори. Няма обаче как да не Ви попитам какво според Вас трябва да се промени в начина, по който разказваме за великите личности в историята ни – не само литературната, а изобщо?
Ами не знам. Всички сме наясно, че така просто не е честно, обаче… Лошото е, че и по мое време, и сега – във вашето време – все така я караме: клишета, етикети, и „учениците, запомнете това!”… Миналата година из мрежата се разпространяваше едно видео за това как някакъв учител – но млад човек! – рецитира пред учениците си „Септември” като рап. То собствено не беше чак пък рап: преподавателят просто им представяше тая поема по разбираем за тях начин. И се виждаше, че учениците най-малкото са впечатлени. Частен случай е това, но тъкмо като частен случай говори много… Някъде из форумите се мярна един коментар за „Една и съща нощ”, който доста ме зарадва. „В училище не разбирах защо Гео Милев трябва да е в учебниците. Тази книга ми даде пределно ясен отговор.” Впрочем това любопитство към различния Гео Милев го усетих и в няколкото срещи с ученици и студенти. Явно е, че нещо става, обаче не и в учебните програми. Чудна работа, а?
Защо не се пише повече художествена литература за тези личности?
И това не знам!… Вероятно причините са много. Може би една от тях е досегашното иконизиране на тия хора, канонизирането им, знам ли? Иван Вазов е „патриархът на българската литература” и точка. Захарий Стоянов е „българският Тукидит” и отново точка по въпроса. Добромир Тонев – лека му пръст, голям поет беше – някъде беше написал, че никой не целува гърба на иконата. Вярно, та чак жестоко! Иконата изисква единствено вяра и не търпи въпроси – хеле пък ако въпросите са богохулни – тъй че как да я обърнеш и да погледнеш гърба й. А то, като си помисли човек, гърбът на иконата също е част от тази икона, да му се не види! Там иконописецът може да е драснал нещо, дървото може да се е пукнало… – много неща могат да се научат от гърба на една икона, не мислите ли?
През ноември предстои премиерата на „Гео”, пиеса, която Иван Добчев създава по Вашия роман. Имахте ли възможност да вземете участие в подготовката й? Какво можем да очакваме от постановката?
През цялото време се пазех от съблазънта да се намесвам по какъвто и да било начин в работата на Иван Добчев! Първо на първо си давам сметка, че съм абсолютно бос в драматургията. А Иван Добчев написа едно съвършено различно произведение. Сериозно Ви казвам! Да, почти изцяло е стъпил на романа, но е нещо друго – нещо Иван-Добчевско ли, що ли… Във всеки случай не е просто сценична адаптация на „Една и съща нощ”, ако ме разбирате какво искам да кажа. А това май най-добре го е разбрал главният драматург на Народния театър Георги Борисов. Не знам дали имам право да го казвам, но ще го кажа: именно Георги Борисов намери това заглавие – „Гео”. Иван Добчев дълго търсеше как да озаглави пиесата си, (тъкмо защото тя е нещо друго) и аз мисля, че това „Гео” си е направо в десятката. А инак, да, лаская се, че имам нещо общо и че съм дал повод на Иван Добчев да прави това, което прави. Та тъй… Дано съм Ви отговорил и на въпроса какво да очаквате от спектакъла.
Гео Милев е бил не само гениален творец, но и смел мъж. Малцина негови съвременници са имали волята да се опълчат открито на мракобесничеството на епохата. Спомням си например как в романа Ви учителката, предала Георги Шейтанов на полицията и индиректно осъдила го на смърт, вика след брат му „Не се сърдете!”… Справедливо ли е да се заклеймяват онези, които от страх и инстинкт за самосъхранение са преживели кървавите години, сътрудничейки на властта?
То освен страх и инстинкт за самосъхранение сто на сто има и други причини. Епизодът, за който споменавате, го знам от спомените на брата на Шейтанов, Иван. Въпросната учителка просто казва на полицаите, че това момиче, за което я питат, не е нейна ученичка. Толкоз. Това е съвсем различно от другото, за което Вие питате – за съзнателно сътрудничилите на властта. Само че за тях не ми се говори. Нито ги разбирам, нито искам да ги разбирам.
Изразявате силно негативна позиция спрямо политическия характер на Нобеловата награда за литература. На какво се дължи негодуванието Ви?
Ами тъкмо защото е политическа награда. И е толкова за литература, колкото наградата за мир е наистина за мир. Знаете, че лауреат на тази подла награда е Дарио Фо? Знаете, разбира се. Но сто на сто знаете и това, че Дарио Фо е всичко друго, само не и писател. Да наградиш Фо за литература е почти същото като да наградиш някой наш мечкадар с кеменчето в Сан Ремо. Човекът си работи в традициите на средновековните „джилари“ – акробати, палячовци и въобще циркаджии. Той самият се радва на това, че е автор на акционни програмки. Смешки някакви, скечове, такива работи. Кандидатира се за кмет (на Милано ли беше, не помня), подкрепен от тамошната компартия. Каква литература, за Бога? Каква литература в мемоарите на Чърчил?
Добре, явно въпросът Ви е и заради това, че тази година короноваха Светлана Алексиевич за нобелистка. Алексиевич е великолепен автор, нейните „Войната не е с лице на жена” и „Цинковите момчета” са чудовищна публицистика – плаках, когато ги четох, сериозно Ви казвам, плаках. Хубаво. Но защо не я наградиха тогава? Съответно през 1985 и през 1989? Защо сега?! Защо именно сега, точно тази година – годината, в която руският президент Путин стана враг номер едно на цялото прогресивно човечество отсам и отвъд Атлантика? Впрочем, из Фейсбук вече се мярна един убийствен коментар под новината за награждаването й. Така и така, ако Филип Рот и Мураками (другите имена, за които се каза, че са се въртяли из главите на влъхвите от Академията) бяха написали нещо срещу Путин – наградата не им мърдаше. Съвсем между другото: нали знаете, че има тотално табу върху всичко, което става зад кулисите на Академията? Е, наскоро някой се пребори и принуди влъхвите да публикуват документи отпреди 50 години. И какво? Оказа се, че и Хитлер е бил обсъждан като евентуален носител на наградата. За литература! И Сталин май е бил в сметката на Академията!
Вижте, вече си позволих да го кажа, тъй че ще го повторя: ще призная Светлана Алексиевич за достойна за нобелов лауреат, ако се откаже от наградата! Само че поне засега не се чува нищо такова, та затуй си мисля, че самите титуловани писатели са съучастници в това престъпление – да ги използват като политически бухалки за едно или друго. А изключения като Маркес и Модиано са от типа изключения, които потвърждават правилото. В едно интервю на Селинджър (но не знам доколко е достоверно, защото доста приличаше на мистификация), та в това интервю Селинджър, който не е удостоен с „Нобел”, казва, че политиците „…се опитват да стеснят кръгозора; аз се опитвам да го разширя.” Е, той също е един вид изключение. А големият Джон Стайнбек, който пък си е лауреат, беше на страната на правителството си по въпроса за Виетнам, другаруваше с Л. Б. Джонсън. Да не говорим за Михаил Шолохов, този Максим Горки на петдесетте и шейсетте години в СССР. И на ти сега Светлана Алексиевич – един от любимите автори на Горбачов и днешен враг на Лукашенко и Путин.
Смятате ли, че някога ще има български нобелов лауреат?
Не. Няма с какво да си я купим тая награда. Нали разбирате?
Предстои Ви пътуване до САЩ. Можете ли да ни разкажете малко повече за участието Ви във форума Translation Lab at Ledig House?
Да Ви призная ли?… Добре, ще Ви призная! Нямам представа какво има да става там… Наистина! Ако искате бърз отговор – питайте невероятната писателка и преводачка Изидора Анжел: на практика тя се пребори за тази резиденция. Ако искате моето мнение – потърсете ме после. Става ли? Но се радвам де. И очаквам да е хубаво.
Тази седмица в „Аз чета” е посветена на съвременната българска литература. Самият Вие сте двукратен носител на наградата на „Хеликон” за най-добър български роман и с „Една и съща нощ” се утвърдихте като един от успешните български писатели. Имате ли наблюдения върху новата българска литература, нейните представители и нейното бъдеще?
Наблюдения?… Бегли, за съжаление, много бегли. Но това, което знам, е страшно обнадеждаващо. Следете внимателно какво прави Велина Минкова например. Но особено Ангел Игов!… Впрочем, като споменахте „Хеликон”… Нали знаете, че предшественикът връчва орлето на лауреата? Е, аз като миналогодишен лауреат искрено се надявам, че ще предам скулптурката в ръцете на млад човек. Стискайте ми палци, става ли?!
Написахте романи за Анастасия и за Гео Милев. Избрали ли сте вече следващия си герой?
Е, не, разбира се. Надявам се той да ме избере.
