fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъси

Темата на криминалните романи е истината. Из „Мозайка от убийства“ от Антъни Хоровиц [откъс]

10 мин.

Когато Сюзан Райланд, редактор в лондонско издателство, започва да чете новия роман на Алан Конуей, за нея това е просто редовна работна задача. След като е работила години наред по криминалните романи на нашумелия автор, тя познава отлично и неговия детектив Атикус Тип, който разрешава заплетени мистерии в тихи английски селца. Традиционната формула на Алан, израз на почит към кралиците на британската криминална мистерия като Агата Кристи и Дороти Сейърс, му донася зашеметяващ успех. Той е неоспоримата звезда на издателство „Клоувърлийф“ и Сюзан е длъжна да се примирява със странното му поведение, ако държи да запази работата си. Но не би могла да предположи, че новата му книга, „Мозайка от убийства“, ще промени изцяло живота ѝ. В страниците на ръкописа е скрита история от действителния живот, изпълнена с ревност, алчност, безмилостна амбиция и смърт.

Насладете се на откъс от „Мозайка от убийства“ (изд. „Еднорог“) тук:

Винаги съм обичала криминални романи. Аз не просто ги редактирам. Чела съм ги за удоволствие през целия си живот – направо съм се тъпкала с тях. Нали ви е познато това чувство – навън вали, вътре отоплението работи, а вие сте изцяло потънали в книгата. Четете, четете и усещате как страниците преминават между пръстите ви, докато изведнъж в дясната ви ръка вече има по-малко, отколкото в лявата, и ви се иска да намалите темпото, но не можете да не продължите с бясна скорост към разкритието, което умирате от нетърпение да узнаете. Точно това е особената сила на криминалните романи – и аз смятам, че те заемат специално място в пантеона на литературните жанрове, защото сред всички други видове главни герои детективът се радва на специални, направо уникални отношения с читателите.

Темата на криминалните романи е истината: нищо повече, нищо по-малко. Нима в един свят, изпълнен с несигурност, не носи особено удовлетворение да стигнете до последната страница с убеждението, че вече всичко ви е ясно? Историите в тези романи имитират нашето възприятие за света. От всички страни ни обгражда напрежението на неопределеността и през половината от живота си ние се опитваме да открием смисъла в нея, така че сигурно ще бъдем на смъртния си одър, когато най-сетне се доберем до онзи момент, в който всичко се разкрива съвсем недвусмислено. Но почти всеки криминален роман осигурява същото удовлетворение. Това е причината криминалните романи изобщо да съществуват. И точно това беше причината ситуацията с „Мозайка от убийства“ да бъде толкова вбесяваща.

В почти всеки друг жанр, за който се сещам, ние – читателите – следваме по петите героите в книгата – шпионите, войниците, романтиците, авантюристите. Но когато четем за детектива, ние заставаме рамо до рамо с него. От самото начало имаме обща цел – която всъщност е съвсем проста. Искаме да узнаем какво се е случило в действителност – и нито детективът, нито ние го правим за пари. Прочетете разказите за Шерлок Холмс. На него почти никога не му плащат – и въпреки че очевидно е заможен човек, не съм сигурна дали е описан и един случай, в който представя сметка за възнаграждение за услугите си. Естествено, детективите са по-умни от нас. Ние го очакваме от тях. Но това не означава, че са примери за добродетел. Холмс страда от депресия. Поаро е суетен. Мис Марпъл е ексцентрична и се държи грубо с хората. Няма нужда да бъдат и привлекателни. Спомнете си за Ниро Улф, който е толкова дебел, че дори не може да излезе от дома си в Ню Йорк и седи на стол, изработен по поръчка, за да може да издържи тежестта му! Или за отец Браун: „лицето му беше кръгло и безизразно като кнедла… погледът му беше празен като Северно море“. Лорд Питър Уимзи, възпитаникът на престижния колеж „Итън“ и Оксфордския университет, е кльощав и привидно слаботелесен, а освен това носи монокъл. Булдога Дръмонд може и да изглежда способен да убие човек с голи ръце (и може би е бил прототипът на Джеймс Бонд), но също не прилича на модел. В действителност, авторът няма как да се изрази по-ясно за своя герой: „благосклонната съдба беше надарила Дръмонд с жизнерадостна грозота от онзи вид, който предизвиква незабавно доверие към притежателя ѝ“. Като читатели ние не изпитваме нужда да харесваме или да се възхищаваме на нашите детективи. Оставаме с тях, защото им се доверяваме.

 


 

Кабинетът на Алан беше точно до кухнята. Беше голямо помещение, в самия край на къщата, с прозорци от трите страни, а в средата на стаята беше изградена основата на кулата. Централно място в помещението заемаше едно стълбище с формата на спирала, което сигурно се изкачваше чак до върха на кулата. На две от стените имаше библиотеки с книги, и първата се оказа изцяло заета от книгите на самия Алан – деветте романа за Атикус Тип, преведени на тридесет и четири езика. Според текста на задната корица на книгите му (който съм написала аз), те са издадени на тридесет и пет езика, но това включваше и английски език, на който са написани, а Алан обичаше по-кръгли цифри. По същата причина тиражите му в целия свят бяха закръглени на общо осемнадесет милиона – число, което, общо взето, си измислихме от въздуха. В кабинета имаше бюро, изработено по поръчка, и работен стол, който изглеждаше скъп: от черна кожа, с ергономичен дизайн и подвижни части, на които да обляга ръцете си, врата си и гърба си. Истински стол на професионален писател. На бюрото имаше компютър – „Епъл“ с диагонал на екрана от двадесет и седем инча.

Кабинетът будеше любопитството ми. Мислех си, че влизането в него беше най-добрият начин да вляза в главата на Алан Конуей. И какво ми подсказваше този кабинет? Ами като начало – той явно не беше от кротките, които се надяват да наследят земята. Всичките му награди бяха изложени на показ. Прочутата писателка Ф. Д. Джеймс му беше изпратила писмо, в което го поздравяваше за книгата му „Атикус Тип пътува в чужбина“, и той го беше сложил в рамка на стената. Освен това се виждаха снимки, на които той беше заедно с принц Чарлс, Дж. К. Роулинг и (донякъде необяснимо) с Ангела Меркел. Освен това очевидно беше работил методично. Химикалките и моливите, бележниците, папките, изрезките от вестниците и всички останали елементи от оборудването на един писател бяха подредени внимателно, без усещане за хаос. Имаше една лавица със справочна литература: „Кратък оксфордски английски речник“ (в два тома), тълковен речник, „Оксфордски речник на цитатите“, речник с прочути фрази и енциклопедии по химия, биология, криминалистика и право. Книгите бяха подредени като войници. Освен това имаше и събраните произведения на Агата Кристи – около седемдесет романа с меки корици, които бяха подредени в хронологичен ред, поне доколкото можех да определя от пръв поглед, и започваха с „Аферата в Стайлс“ – първият роман за Еркюл Поаро. Направи ми впечатление, че им беше отредено място сред справочната литература. Той не ги беше чел за удоволствие: беше ги използвал за работа. Алан се беше отнасял напълно делово към писането. Наоколо не се виждаше нищо, което да го разсейва от работата му или да няма видимо отношение към нея. Стените бяха бели, а мокетът на пода – в неутрално бежово. Това беше работен офис, а не уютен кабинет с библиотека.

Антъни Хоровиц

До компютъра имаше бележник с кожена подвързия и аз го отворих. Неволно се запитах какво точно правя. Действието ми беше продиктувано от същия рефлекс, който ме накара да снимам следите от автомобилни гуми в градината. Дали не търсех улики? Зад корицата на бележника беше пъхната една страница, откъсната от някакво списание. Беше черно-бяла фотография – кадър от филма на Стивън Спилбърг „Списъкът на Шиндлер“, излязъл по кината през 1993 година. На снимката се виждаше актьорът Бен Кингсли, приведен над една пишеща машина.

– Какво прави това тук? – попитах аз, като се обърнах към Джеймс Тейлър.

Той ми отговори с такъв тон, все едно ми съобщаваше нещо очевидно:

– Това е Атикус Тип.

И наистина. „Очите му зад кръглите очила с телени рамки се взираха в доктора с безкрайно благоволение. Мнозина бяха отбелязвали, че Атикус Тип приличаше на счетоводител, и държанието му – едновременно кротко и педантично – също напомняше за такъв.“ Алан Конуей се беше вдъхновил за образа на своя детектив – или просто го беше откраднал – от един филм, излязъл по кината десетина години преди той да напише първата си книга. Може би точно оттам беше започнала и връзката с концентрационните лагери, която ми се беше сторила толкова интересна. По някаква причина това откритие ми подейства потискащо. Разочаровах се от откритието, че Атикус Тип не беше изцяло оригинално творение; по някакъв начин той се оказваше герой от втора ръка. Но може би не се отнасях съвсем честно с него. В крайна сметка всички литературни герои трябваше да започнат отнякъде. Чарлс Дикенс беше използвал своите съседи, приятелите си и дори родителите си за вдъхновение. Едуард Рочестър, моят любим герой от „Джейн Еър“, беше основан на един реално съществувал французин на име Константен Еже, в когото Бронте е била влюбена. И все пак, по някакъв начин не беше съвсем същото човек просто да откъсне снимката на един актьор от някакво списание. Струваше ми се, че това не е честно.

Антъни Хоровиц е един от най-популярните съвременни британски автори, радващ се на огромен успех и като сценарист, драматург и журналист. Той получава правото да заговори с гласа на сър Артър Конан Дойл, пишейки нови приключения на Шерлок Холмс. Хоровиц е сценарист на един от най-обичаните криминални сериали, „Убийства в Мидсъмър“, на „Войната на Фойл“ и много други. През 2014 година Антъни Хоровиц получава Ордена на Британската империя за заслуги към литературата.

Снимки: Jack Lawson

[ + ]