„Пангея” на руската културоложка Мария Голванивская е роман-пъзел, в който читателят изживява концентрирано множество животи, а зад всеки обрат в действието се крие нов пласт от историята. Книгата предизвиква сериозни полемики и разнообразни тълкувания при неотдавшното му публикуване в Русия и бързо се превръща в един от бестселърите на съвременната руска литература. Днес романът вече е и на български и ви предлагаме да прочетете ексклузивен откъс от него.
Когато след уговорената седмица той отново влезе в храма, едва не загуби дар слово. Фреската бе практически готова, но онова, което бе изобразено на нея, умът му не го побираше.
Композицията уж си беше останала като при Липи, персонажите също бяха познати, и цветовете бяха в хармония, като в оригинала, но хората, хората бяха други!
А Никола – той се търкаляше на студения под, пиян като кирка.
– А кои са тези там в долния ляв ъгъл – внимателно подхвана отец Андрей, – не мога да разбера при това осветление.
– Анна, лъска сребърни лъжици, а в краката ѝ седи Валентин, мъжът ѝ, ченге.
– Ченге ли? – задъха се отец Андрей и изрита проснатия на пода Никола. – А този с червените одежди с копието?
– Това е Лот. Властителят, а зад него, със сивата шапчица, е Константин, пройдоха и премиер-министър. Лот е искал да изгради храмов парк, ама вещиците го изплюскали.
– Нарисувал си вещици? – изхриптя отец Андрей и стана морав.
– Ахъм – измуча Саприкин. – Ами че без тях историята не се движи. Виж ги, трите сиви фигури отляво на масата. При Липи също е било така, той също е нарисувал вещици, но не с цвят.
– А оная женска, дето стои зад този твоя Лот? Косата ѝ сплетена, с красива рокля, празнична?
– Така като гледам, моята фреска ти харесва – констатира Никола, – благодаря за вниманието, дето се вика. – Това е Ева, влюбена в Лот, ражда му син, Платон, ето го там в центъра на масата, с кръстосаните портупеи. А до него е Нур, тя не е човек. Родила се е от боговете на небето, голям купон е имало там.
Отец Андрей го изгледа лошо и се покатери на скелето.
– И къде се случва всичко това?
– В Пангея.
– К’во?
– Бог нали е един и земята е една…
Той отвори още една бутилка и на един дъх изгълта половината.
– А главата чия е? – не издържа отец Андрей.
– Главата е Голошчапов. Това го е организирала Рахил, престаряла чифутка, когато започнал превратът, но на чернилките им бил даден достоен отпор. Бог помогнал, Платон спасил. Не се съмнявай – чудо им е помогнало. При нас нали всичко става по чудо.
– А до тази Нур кой е? – отец Андрей май вече питаше пряко волята си, въпросите сами излизаха от устата му и подскачаха по пода като разсипани мъниста.
– Това е Лахманкин, бил е съветник на Лот, а след това писател, разстреляли са го. Заподозрели го, че той е измислил да отсекат главата на Голошчапов. Но Лахманкин това и насън не си го е помислял – това аз ти го казвам. Това е в навечерието на големия бунт – изхриптя Саприкин, търкулна се настрана и захърка.
Отец Андрей понечи да слезе и да му нареди незабавно да измие фреската, но желанието да огледа по-подробно надделя. Освен това, като се качи, видя, че върху още влажната повърхност са надраскани имена. И така, върху фреската на Никола, главата бе поднесена не на Иродиада, а на Платон. Ако се съдеше по надписа, Саломе стоеше в десния ъгъл и не поглеждаше падналия пред нея на колене богаташ – това си личеше по бродираната му със златно болнична престилка. На пръста на богаташа Никола бе нарисувал огромен златен пръстен. „Конон“ бе надраскано под фигурата на коленичилия. До него един безбожник метеше пода с най-обикновена метла, но около главата му светеше ореол – защото той беше новият месия, и за него Саприкин не беше пестил златната боя. „Юсуф“ – гласеше надписът. Отдясно на масата седеше източен принц с бяла военна куртка и протягаше ръка към Юсуф, а в другата под масата стискаше нож. До него се бяха настанили бляскави военни с папахи и кинжали.
Саприкин не се бе ограничил само с подмяна на персонажите. Карираният под долу се разтваряше и се откриваше апокалиптична картина – краят на света. Разпознаваше се столицата, затрупана с мъртъвци, на места пламтяха гигантски огньове до небесата, сред които гордо се разхождаше онзи същият, с бялата военна куртка, под него пишеше „Тамерлан“. В краката на Тамерлан Саприкин беше надраскал „все едно, не победи“. А фигурата на някакъв рошльо с маратонки и карирана риза, с вид на компютърджия, беше зачертал с две дебели, червени кръстосани линии, точно през надраскания под него надпис „Арсентий“. Горе, над главите на черпещите се на пира на Ирод, Никола беше нарисувал Царството небесно, където седят Петър и Павел, съдят грешниците – някаква рижава женска, след това онзи, метача, след това някаква госпожица с окървавени слабини. Краката на Петър бяха обвити от опашката на сатаната, веднага си личеше, че Никола не може да го диша този Петър, а и лицето му бе едно такова лукаво, нищо свято нямаше в него. Над тях, вече под свода на купола – Господ в бели одежди и сатаната се биеха на кръгъл ринг, а край него стояха различни богове и окуражаваха борещите се, ръкопляскаха.
Още за романа-пъзел на руската културоложка Мария Голванивская „Пангея”, номиниран за Най-добър философски роман в Русия за 2014-2015 г., можете да научите на сайта на издателство „Еднорог“.
