След „Думата на обвиняемия“ много ми се четеше още нещо на Джон Банвил. От заредените на четеца ми избрах спонтанно „Ancient Light” (англ. език, изд. „Penguin“), без да обърна внимание, че това е третата книга от поредицата за Александър Клийв. Със сигурност ще прочета и първите две (Eclipse и Shroud), но по-скоро се радвам, че не знаех предисторията на героя – така се запази свежестта на първото впечатление.
Романът не е от онези, които „хващат“ от първите страници. Началото ми се стори малко мудно, но Банвил притежава невероятно умение да изгражда плътна, наситена атмосфера, в която потъваш, преди да си се усетил.
В „Ancient Light“ той отново изследва любимата си тема за това как между спомена и забравата създаваме историята на живота си. Алекс е възрастен актьор, намерил привидно спокойствие и крехко равновесие години след внезапната смърт на дъщеря си. Само периодичните нощни кошмари на съпругата му Лидия взривяват негласното споразумение да не говорят за ужасната загуба. Разказът върви на няколко пласта – на моменти се пренасяме в детството на героя като 15-годишно момче, в други изплуват откъслечни спомени за починалата му дъщеря.
Виждаме Алекс като юноша точно на прага между детството и съзряването, в онази възраст, когато вътрешният ти свят е много по-важен от всичко, което се случва на хората около теб. Той вече се е сблъскал със загубата в лицето на смъртта на баща си. Безкрайно уплашен и несигурен, младежът търси защита и смисъл в рухналия свят. Внезапно зародилата се еротична връзка между него и майката на най-добрия му приятел му предлага мечтаното бягство в един малък измислен рай, където обаче външният свят постоянно напомня за себе си, нарушавайки идилията.
Романът пленява с играта на светлината и полусенките. Възможните връзки между събитията са оставени на въображението на читателя, а колебливостта на паметта отваря врата за множество интерпретации. Алекс е ненадежден разказвач – той оставя образа на дъщеря си неясен и мъгляв, а в същото време описва тялото на любимата жена до най-малката подробност, цвета на дрехите, изражението.
Любовният танц между младежката безцеремонност и ненаситност, както и скритото отчаяние на г-жа Грей, са предадени майсторски с деликатните нюанси на красивия език на Джон Банвил, едновременно нежен и прецизен като наточено острие. Образите от миналото и настоящето се наслагват като различни версии на преживяното, докато един неочакван факт не ги преобръща и не променя цялата перспектива.
„Навсякъде, където и да погледнем, гледаме към миналото“, казва авторът, тъй като древната светлина (ancient light) от галактиките преминава огромно разстояние, за да стигне до нас. Тя се процежда през празнотите на паметта, играе си със спомените ни. Ако успеем да я видим вътре в себе си, тя осветява загубите и грешките и ни прави цялостни дори когато носим отломките на несъвършения ни живот.
