Екатерина Петрова се занимава с художествен превод, най-вече от български на английски, и с писане на художествена документалистика, както на български, така и на английски. В неин превод са публикувани романът на Богдан Русев „Ела при мен“ (изд. Dalkey Archive Press, 2019) и сборниците „Куфарът на брат ми“ и „Бащите не си отиват“ (изд. ICU, 2020). За превода на романа на Яна Букова „Пътуване по посока на сянката“, който все още е в процес на работа, Екатерина получава гранта „PEN/Heim“ от ПЕН Америка. Екатерина е автор на книгата „Нещотърсач: 44 (не)обикновени предмета от близо и далеч“ (изд. Жанет 45) и на месечната рубрика „От дума на дума“ в Тоест.
Нейни преводи и авторски текстове на български и английски са публикувани в Капитал, Дневник, Бакхус, Една седмица в София, Balkan Travellers, Vagabond, Words Without Borders, Asymptote, Reading in Translation, European Literature Network, Exchanges и други.
Екатерина е завършила гимназия в Американското училище в Кувейт, бакалавърска степен по Международни отношения и Германистика в Макалистър Колидж в Сейнт Пол, Минесота, магистратура по Европейска политика и управление от Лондонското училище по икономика и политически науки и магистратура по Литературен превод в Университета в Айова, където получава стипендията Iowa Arts Fellowship. В момента живее в София, но е живяла, учила или работила в Ню Йорк, Берлин, Куба, Северна Ирландия и южна Франция, а през последните няколко години е била на творчески резиденции в Норич, щата Ню Йорк, Косово, Скопие и Белград.
Как започна пътят ви като преводач?
С риск да прозвуча патетично, наистина усещам превода като свое призвание. И въпреки това, пътят ми като преводач започна до голяма степен случайно и сравнително късно. Когато бях на 13, заминах със семейството си да живея извън България, след това отидох да следвам в Щатите, така че по един или друг начин, аз „превеждам” постоянно и активно, макар и в неофициално качество, от доста отдавна. Но нито като ученичка, нито като студентка (въпреки че едната ми специалност беше Германистика!) ми беше хрумвало, че мога да се занимавам с превод професионално.
Вече години след като бях завършила и работех като журналист към Балканската мрежа за разследващи репортажи и английски редактор на онлайн портала Balkan Travellers, мои приятели започнаха да ме молят да им превеждам разни текстове, най-вече филмови сценарии – „нали знаеш английски, какво толкова“ – а аз, наивно мислейки горе-долу същото, се заемах. Това беше преди повече от 15 години, но още докато прохождах, вече имах доста работа, тъй като хората, които могат, а и искат, да се занимават с така наречения „обратен“ превод (тоест превод от български на английски), са много малко, а тогава буквално се брояха на пръстите на едната ръка. Още в началото имах късмета да се запозная с Анджела Родел и тя започна да ми възлага преводи, които след това тя редактираше и обсъждахме заедно – това за мен беше безценна школа! Ключови за старта ми като преводач бяха и ателиетата по превод на фондация „Елизабет Костова“, където участвах с голям ентусиазъм няколко години поред, а от 2021 г. самата аз преподавам там като лектор. Междувременно, през 2019 г. завърших и двегодишна магистратура по литературен превод в Университета в Айова – това, освен че разви преводаческата ми практика неимоверно, също така ме научи да защитавам решенията си и да говоря за превода и подходите си задълбочено и систематично.
Кое за вас е най-голямото предизвикателство в този занаят?
Най-голямото предизвикателство в самата работа е това, че не може да се действа наизуст и по инерция. Опитът, естествено, помага, но всеки превод изисква свой собствен подход – нещо, което е проработило добре в един текст, може да се окаже абсолютно пагубно като решение за друг. Така че основното предизвикателство е да се прецени кои са най-важните елементи на текста, които абсолютно трябва да се запазят в превода. Понякога това е сюжетът, което от своя страна налага стилът на писане и разни особености на езика да минат на втори план. В други случаи, текстът изисква да бъде приоритизиран стилът и езикът – ритъм, звучене, каданс (дори и в прозата), така че съдържанието трябва да бъде подчинено на тях. И все пак, качественият превод успява да отрази максимално много от характерните елементи на оригинала.
Извън самата работа, заниманията ми като преводач, който превежда от „майчиния“ си на „чужд“ език носят един цял отделен набор от предизвикателства. Понякога срещам известно недоверие, най-вече от хора, които не познават нито мен, нито работата ми – не само към конкретни мои преводи, а и към правото ми да превеждам на английски като цяло – само защото по произход съм българка. Това, струва ми се, е проявление на едни доста закостеняли и вече поостарели разбирания за връзките, които човек може да има с различни езици като статични и неподлежащи на развитие, каквито те, разбира се, не са. При мен българският и английският в много отношения са равнопоставени, но тъй като голяма част от живота ми и почти цялото ми образование са минали в англоезична среда, все пак има ситуации, в които английският ми е по-удобен, убедителен и гладък, макар и да го говоря с акцент.
Другите трудности са свързани със спецификите на работата ми като преводач на българска литература и условията, в които преводната литература съществува в Щатите и Англия, за където аз най-вече превеждам. Освен в превеждане, се налага да влагам голяма част от времето, енергията и усилията си в селектиране на текстове, търсене и убеждаване на англоезични издатели, общуване с редактори, които нямат достъп до българския контекст, разпращане на откъси в литературни издания и други такива дейности, които принципно се извършват от литературни агенти и/ или са спестени на преводачите от „големи“ езици. Тези занимания могат да бъдат както изключително приятни и удовлетворяващи, така и доста изтощителни и обезкуражаващи.
Споделете един важен урок, на който ви научи работата ви на преводач.
Винаги има и друг начин. Това ясно се вижда в превода: ако дадем един и същ текст на 15 различни преводачи, ще получим 15 различни превода. Полезно ми е да си го припомням и когато пиша свои собствени текстове – гледам да не се привързвам прекалено към никоя дума или фраза и не се колебая да подменям разни неща в името на това, текстът да проработи по-добре. В живота също намирам тази мисъл за доста полезна в ситуации, когато нещата не се получават – винаги има и друг начин нещо да се изрази, направи или осъществи.
Имате ли „ритуали“, докато превеждате?
Не точно ритуали, но не обичам и не мога да превеждам между другото, в промеждутъци от други дейности или в края на деня, когато вече съм скапана. Държа като сядам да работя, да съм свежа и да имам на разположение поне четири-пет часа, които да посветя изцяло на превода. Напоследък забелязвам, че моят attention span (сега научавам, че на български това се нарича „обем на вниманието“) става все по-кратък и накъсан и ми е все по-трудно да посветя вниманието си на каквато и да било дейност за по-дълго, дори – за голям мой ужас – и на четене. За радост, превеждането остава едно от малкото неща, в които мога да потъна изцяло в продължение на часове без да се разсейвам и да ми става досадно.
Преводачът може ли да си позволи да редактира автора?
За разлика от българските преводачи на световноизвестни автори или на отдавна мъртви класици, за които този касуз е по-сложен, аз имам късмета и удоволствието да работя почти изцяло с живи автори, до които имам лесен достъп и мога да се допитвам. Преводът наистина изисква едно изключително бавно, внимателно и детайлно четене, едно взиране в текста под лупа, като по тази причина стават видими разни пропуски и недомислици, които при обикновен прочит, а даже и по време на редакция, може да не се забележат. В такива случаи обсъждам проблема с автора и заедно решаваме какви редакции да се направят, като тези промени в последствие често се отразяват и в оригинала.
Според вас добър преводач ли е този, чийто превод в крайна сметка е по-хубав от оригиналния текст?
Ако целта на оригинала е да бъде „некрасив“ и в него нарочно има грапавини, бодли и ями, а преводът ги замаже, заглади и запълни, за да звучи „красиво“, то този превод очевидно не е добър. Но ако стремежът на оригинала е да бъде красив, обаче по някакви причина авторът не е успял да осъществи този стремеж, то преводачът може да си позволи да му помогне и да го „доразкраси“, така че преводът да е верен на оригиналния замисъл, макар и различен от самия оригинал. Разбира се, това се преценява доста трудно и мярката често не се уцелва. Друг е въпросът, че идеята за „красота“ не винаги се припокрива между различни езици и литературни традиции. Това за мен е по-сложният въпрос: как да преведа „красотата“ (или, съответно, „грозотата“) между различните естетически възприятия и традиции.
Коя е последната книга, по която работихте?
Всъщност последната цялостна книга, по която работих е моята авторска книга „Нещотърсач”, която съдържа разни истории от пътувания из близки и далечни места. Но дори и тя в голяма степен е „преводаческа“, тъй като и в тези истории, аз често се заравям в произхода на разни думи или проследявам връзките между разни наименования на различни езици.
Иначе, последните две книги, които преведох, са редактираните от Невена Дишлиева-Кръстева сборници на изд. ICU „Куфарът на брат ми“ и „Бащите не си отиват“. Темите и на двата сборника са ми близки, а и самата аз имам текстове в тях като автор. В момента превеждам третата книга от поредицата – „Истории от 90-те“, която също е пълна с вълнуващи текстове и ще излезе това лято. След нея, пак от изд. ICU, предстои английският превод на супер забавния роман на Димитър Коцев – Шошо, „Скарида“, който ще излезе догодина.
Паралелно с това лека-полека движа и няколко други проекта, които се надявам скоро да намерят свои англозезични издатели: абсолютно зашеметяващия роман на Яна Букова „Пътуване по посока на сянката“ и стихосбирката ѝ „Записки на жената призрак“, която превеждам съвместно с Джон О’Кейн, както и великолепните романи „Щаделбауер“ на Леони Ходкевич и „Лято в Бурландия“ на Момчил Миланов.
Добрата новина за българските читатели е, че няма нужда да чакат моите преводи да се появят, а могат още сега да се насладят на всички тези книги в оригинал.
С кой ваш превод се гордеете най-много?
Като цяло гледам да си изпипвам нещата така, че да няма мой превод, от който да ме е срам – това, разбира се, не означава, че не правя грешки. И все пак, има някои особено сложни задачи и справянето с тях ми дава, ако не точно повод за гордост, то със сигурност чувство на удовлетворение. Сега се сещам за стихотворенията, които трябваше да преведа на английски като част от проекта „Скритите букви“ на фондация „Прочети София“. Стихотворенията бяха посветени на буквите от кирилицата, които нямат типографски аналог в латинската азбука – тоест в самата си същност, те са базирани на нещо, което в приемния език просто не съществува. При някои от преводите, за съжаление, връзката с буквата изчезна напълно, като например в прекрасното стихотворение на Надежда Радулова „Чешмяно“, което започва така: „Докато / чинно / си чакаш / реда на / чешмите…“ Това в превод си стана чисто чао. В други все пак успях поне частично да я запазя. Огромни затруднения срещнах със стихотворението на Стефан Иванов, посветено (и кръстено!) на буквата Ъ. Тогава взех доста радикалното решение да оставя самата българска буква в определени английски думи в превода, тъй като макар Ъ-то да не съществува като буква, като звук всъщност много често се използва и на английски (например cornъr, dinnъr, wъrld или ъnder) – идеята беше, в рамките на стихотворението, читателят да се научи как да разчита и да произнася буквата. Аз продължавам да смятам това решение за находчиво, въпреки че тогава с организаторите решихме, че преводът е прекалено експериментален и в края на краищата включихме друг, доста по-конвенционален вариант.
Кой е последният превод, който остави траен отпечатък у вас?
Вече споменатият роман на Яна Букова „Пътуване по посока на сянката“ преобърна сериозно цялостното ми разбиране за литературата, за това как е възможно да се пише и, съответно, да се превежда. Това е превод, върху който работя от 2018 г. и съм убедена, че нещата, които съм научила и разбрала покрай него, ще имат влияние върху работата ми дълго след като го приключа.
Кой е любимият ви чужд превод?
Английският превод на Майкъл Хълс на „Пръстените на Сатурн“ на В. Г. Зебалд – това е една от любимите ми книги по принцип. Отношението на Зебалд към превода е страшно интересно само по себе си, а има и много впечатляващи документи, които показват негови намеси, редакции и бележки по превода на Хълс.
Споделете за поне една „непреводима„ дума/израз, която сте срещали в практиката си. Как финално я преведохте?
Аз съм от преводачите, които вярват, че по принцип няма непреводими думи, изрази и идеи. Дори когато директен еквивалент на самата дума не съществува, тя все пак може да се преведе и дообясни по някакъв начин – или през допълнително вмъкване в самия превод, чрез бележка под линия, в преводаческо въведение или послеслов. (От години в англоезичния превод има една тенденция, част от общата стратегия за „очуждаване”, която аз харесвам и използвам – „непреводимата“ дума се оставя непреведена, като някъде около нея се добавя така наречения stealth gloss, което преводачката Милена Попова много удачно преведе като „подмолна глоса“, или просто се разчита читателят да отгатне значението от заобикалящия го контекст.)
И все пак, разбира се, има думи, които в превод изгубват цялостния заряд на оригинала. Когато преведем българската дума „чужбина“ като abroad, например, една част от историческите, социални и езикови конотации, които оригиналът носи в себе си, се загубват. Наскоро писах есе точно по тази тема в едно онлайн издание, посветено на превода, „Hopscotch Translations“.
Повече вреди или ползи носят машинните преводи?
Зависи от това как се използват. Мисля, че неспособността на машинния превод да се справи с качествената художествена литература е неоспорима и не вярвам това да се промени в рамките на моя живот. Същевременно няма как да отречем, че машинният превод си има ползи и преимущества – аз често го използвам, когато ми се налага бързо и лесно да направя някаква справка, да сравня някаква дума или израз между множество езици, които не знам добре, или за разни други простички проверки. Но машинният превод ми служи като отправна точка или инструмент за сверяване – не бих си позволила да разчитам на него като на последна инстанция.
Нещо любопитно, което научихте от книга, която превеждахте?
Постоянно научавам любопитни и полезни неща – не само от самите текстове, но и от самия процес на превод. Преди няколко дни, например, превеждах един мой пътепис, където освен със съвсем документални неща, се занимавам и с дракони, змейове и лами. В оригиналния вариант на български бях споменала очевидната етимологична връзка между „змей“ и „змия“, но чак когато тръгнах да го превеждам, открих също толкова очевидната връзка на двете думи с думата „земя“, която не бях забелязала при написването. За да ни се разкрият, някои неща изискват точно такова бавно и внимателно четене, което само преводът прави възможно.
Това всъщност е и хубав край за нашия разговор. Забелязала съм, че много често за превода се говори като за процес на една безкрайна, трагична и невъзвратима загуба. Трансферът на литературни текстове от един език на друг, разбира се, няма как да не изисква компромиси, промени и подмени. Но в същността си, поне за мен, преводът представлява точно обратното на загуба, той е повод за радост и празнуване. Освен очевидния достъп до чуждоезична литература, който иначе не бихме имали, преводът прави възможно едно разрастване, разширяване и развитие на езика, а покрай това и едно отваряне на ума и съзнанието ни, един по-широк светоглед, които нямаше да са възможни, ако съществувахме само на един единствен език и само с неговата литература.
Можете да купите изброените в материала книги и други ненамалени продукти от Ozone.bg с код за отстъпка azcheta23q2.
Вижте как превеждат още:
Теодора Цанкова
Ангелина Александрова
Росица Цветанова
Екатерина Търпоманова
Азиз Таш
Бела Чолакова
Мария Змийчарова
Аксиния Михайлова
Крум Крумов
