„Мама Леоне“ на Миленко Йергович (изд. Жанет 45) е от онези книги, които ти се иска да четеш с химикалка и тетрадка до себе си и да преписваш едва ли не всяко изречение. Формално определяна като сборник с разкази, тя е съставена от две части, като първата, изпълнена с най-ярките детски спомени на писателя, може да се възприеме като отделен роман.
Прочетох тази, първата част, неспирно удивлявайки се на точните думи, с които Миленко Йергович описва невероятните криволици на детския ум, находчивост и въображение (предадени великолепно от преводачката Русанка Ляпова!) .Така ти разказва за случките от детството си, че имаш чувството сякаш сте живели в съседни къщи. Балканско детство с познат привкус – любящи баба и дядо, разведени родители, които работят в големия град и отвреме навреме идват да видят сина си, „враговете“ – чужденци, сладоледът, който се продава само през лятото, практичните подаръци, които „и бездруго трябва да ти купят, но вместо да го направят без много шум, чакат да дойдат празници и ти ги поднасят увити в лъскава хартия, и очакват да им се радваш“.
Всеки разказ поднася по удивително свеж и неочакван начин частица от онези наши прозрения, които ни спохождат от най-ранна детска възраст – за властта на думите, за лъжата, която „поглъща нещата и може да прави всичко по-различно от онова, което е всъщност“, за истините, които „изричаш само за себе си и от свое име“, и самотата, която е „нещо възрастно“.
Миленко Йергович е толкова безкомпромисно прям, че текстът на места причинява болка – един път на нас като възрастни, чиито фалш и преструвки са безпощадно разголени от чистия детски поглед („възрастните бяха убийци на обещания“), и втори път на децата, които сме били – чисти и искрени във възприятията си, залутани в непонятните постъпки и думи на големите.
Раздялата със света на детството е рязка и брутална във втората част. Усещането за цялостност и домашен уют се разпада. Това е колективната съдба на поколението на Йергович, отразена в множество късчета индивидуални съдби – разпадането на Югославия, войната… Тези разкази са по-трудните „залци“ за преглъщане. Всяка история слага по един пласт по-тъмна боя, докато накрая проклетата балканска орисия те затиска безмилостно и те оставя съвсем без дъх. Точно безжалостното „подрязване“ на красотата, която героите се опитват да осъществят в живота си, е предадено чрез оригиналната и натоварена със смисъл корица на Люба Халева.
В предговора към българското издание Миленко Йергович нарича своите кратки разкази „изповеди от купето на влака“, родени в онази спонтанна близост между пътуващите, която ги кара да си споделят съкровени тайни с ясното съзнание и спокойствието, че след края на пътуването никога повече няма да се срещнат. Струва ми се, че това е и ключът към най-адекватния им прочит – без да търсим непременно някакви обобщения, просто да дадем ухо и да чуем съдбите на тези хора. Като едни добри съседи в купето.
