„Смехът е най-голямото зло,
с което една болест може да се сблъска.“
Едва ли ще изумя света, ако дръзко заявя, че Ромен Пуертолас има страст към дългите заглавия. Да, още повече, че и той го казва нееднократно. Но дори и да не сте чели интервюта с него, името на предишната му книга – „Невероятното пътешествие на факира, който се заклещи в гардероб на ИКЕА„, както и на втората, издадена на български – „Момиченцето, което погълна облак колкото Айфеловата кула“ (изд. „Обсидиан“), са повече от достатъчни.
Признавам си, че няма как да напиша двете заглавия, без да ги препиша внимателно. Макар и да харесвам и двата му романа, явно няма никакъв шанс да запомня целите заглавия без грешка. Ето защо решавам да ги наричам с по-малко поетичните „Факирът“ и „Облакът„.
В „Облакът“ главният герой, пардон – героиня, отново е на път и пак изминава феноменални разстояния. Малката разлика в този случай е, че пътуването е малко по-неортодоксално. Не се използва влак, кола, самолет или каквото друго превозно средство се сетите, а единствено силата на ума и вярата в човешките възможности. С други думи – мацката лети. Като птичка. Минава си през облаците, за да се охлади, каца чат-пат, за да отдъхне, за по-добра аеродинамика е облечена само с бански костюм (оскъден) и нищо не може да я отклони от целта.
А каква е целта на Провиданс Дюпоа? Да стигне от Париж до Мароко, където боледува очарователно малко момиченце, което тя иска да осинови. Толкова по сюжета. Само леко ще загатна, че Дюпоа се среща с не по-малко колоритни герои, отколкото във „Факирът„, включително и африкански шарлатанин, който се взема за китайски шарлатанин.
Нелепите случки и диалози са изпъстрили страниците като банда бълхи – улично коте. Ромен Пуертолас се е опитал да вкара възможно най-много от идеите си в малък обем (макар 250 страници да не е от най-тънките формати, книгата се чете за ден-два максимум). Подобен опит винаги води до опасност в един момент да се получи многотия и смешките да станат прекалено начесто, от което внезапно спират да са смешни. За щастие, тези моменти в „Облакът“ не са толкова много, но ги има. Повечето попадения обаче са добри:
Изглеждаше по-натъжен от Адам в Деня на майката.
Размерите на въображението на полуфранцузина-полуиспанеца подсказват, че той няма намерение да забавя темпото и съвсем скоро сигурно ще се появят и следващите му творби. Което е хубаво. Както споменах, когато писах за „Факирът„, разтоварващо е да попаднеш на качествен и ненатоварващ комедиен роман, който просто те отпуска и забавлява. С това Ромен Пуертолас се справя на много високо ниво.
Трябва да се отбележи, че в „Облакът“ има един момент, в който всичко се преобръща. Изненадващ похват, неочакван и неприсъстващ в предишната творба на автора. Очевиден е стремежът на Пуертолас да се развива с всяка следваща книга и да влага повече смисъл и разнообразие както в сюжета, така и в отношенията между героите. Много ми допадна този опит!
Харесват ми кориците и на двата романа, дело на Анна Симеонова. Шантави са и напълно отразяват духа на книгата – лек, нестандартен и закачлив. Преводачът Владимир Атанасов също се е постарал да пресъздаде на достъпен за нас език шегите, каламбурите и игрите на думи, което едва ли е било лесно.
Доволен съм от „Момиченцето, което погълна облак колкото Айфеловата кула“. Приятна развлекателна книжка, която е изпипана езиково, стилово и художествено. Поздравления на екипа!
Прочетете и ревюто на Митко за другата книга на Ромен Пуертолас – „Невероятното пътешествие на факира, който се заклещи в гардероб на ИКЕА„
