Когато научих, че ще излиза нова книга на шведския писател Юнас Юнасон, бях видимо въодушевена. Дебютният роман на автора „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ не се забравя лесно. Бях любопитна дали Юнасон ще повтори добрата формула, която беше забъркал с него, или пък ще се провали с гръм и трясък. Останах приятно изненадана, макар и с леко смесени чувства.
Този път в центъра на събитията е едно чернокожо момиче на име Номбеко. Тя никога не е ходила на училище, но това не й пречи да е любознателна. Остава сираче на невръстна възраст. Животът й като чистачка, която изпразва външните тоалетни в най-бедния квартал на Южна Африка – Совето, е труден и определено изглежда безперспективен. Ала Номбеко притежава природен интелект, който лека-полека ще й помогне да промени съдбата си.
За да убива времето, Номбеко сама се научава да смята още на 5 години, докато брои кофите, които изпразва. Не след дълго, с помощта на един нелицеприятен, ала важен за сюжета тип на име Тобо, момичето се научава и да чете. Когато Номбеко е пораснала достатъчно и разбира, че съществува свят извън Совето, тя решава, че е крайно време да промени живота си. Все пак любимата й дума е „промяна“. Въпреки че вече е повишена като началничка на външните тоалетни, ден след като навършва 15 години, Номбеко решава да напусне работата си и да посети Националната библиотека в Претория.
„Доколкото й беше известно, този район не бе забранен за чернокожи и с малко късмет щеше да влезе вътре. Какво можеше да направи след това, освен да диша и да се наслаждава на гледката, не знаеше. Ала като за начало бе достатъчно. А и чувстваше, че оттам нататък литературата ще я води.“
За съжаление, съдбата има други планове за Номбеко. И в тези планове влиза един инженер с литър коняк в кръвта, който я блъска с колата си. Учудващо или не, адвокатът на инженер Ван дер Вестхойзен успява да докаже, че всъщност Номбеко е била виновна за катастрофата. И тъй като Номбеко няма възможността да плати глобата за деянието си, съдията решава тя да изплати дълга си под формата на 7 години работа при инженера. Вестхойзен може да е алкохолик, но също така е „натоварен с изпълнението на една от най-секретните и отговорни задачи на света“- да превърне Южна Африка в ядрена държава. Изследователската база „Пелиндаба“ ще бъде новият дом на Номбеко.
И докато Номбеко „изкупва вината за престъплението си“, някъде другаде по света, по-конкретно в Швеция, Юнасон ни запознава с Ингмар Квист – вторият персонаж, около когото авторът завихря абсурдните сюжетни линии на своя роман. Първоначалната мечта на Ингмар, неговата фикс идея или т.нар. „дело на живота“, е да стисне ръката на шведския крал. Но съдбата отново има други планове.
Когато всичко се обръща с главата надолу, намеренията на Ингмар спрямо краля вече далеч не са толкова добронамерени. За да бъде още по-интересно, фанатизираният швед успява да въвлече в болните си амбиции и своите синове, които неочаквано се оказват двама вместо един. Зад идеята на умопомрачения баща да кръсти близнаците с еднакви имена – Холгер и Холгер – се крие пъклен план, който води до ред комични и трагични последствия.
И ако казаното дотук прави книгата странна и вълнуваща, почакайте, това не е всичко! Юнасон решава да добави скрити диаманти и една атомна бомба в повече. След това преплита умело живота на Номбеко с този на три всестранно развити китайски момичета, двамата близнаци, американски грънчар параноик, едно постоянно ядосано момиче, една графиня, двама агенти на чуждо разузнаване, един министър-председател и дори самият шведски крал.
В допълнение имаме добре познатото ни чувство за хумор на Юнасон, както и вложения зад случващото се дълбок смисъл. С помощта на своя забележителен стил авторът и този път засяга доста социални теми, като една от основните е, че „глупостта не зависи от расата“. Макар и в тази книга отново да има много политика, която на моменти ми идваше в повече, романът се чете неусетно бързо и с удоволствие. С други думи, „Неграмотното момиче, което можеше да смята“ (изд. „Colibri“) безспорно има всички предпоставки да повтори успеха на дебютния роман на Юнасон.
И все пак част от мен остана леко разочарована. „Неграмотното момиче, което можеше да смята“ без съмнение е интригуващ роман, но защо всичко отново трябваше да се върти около атомни бомби и известни политически личности? Личи си, че Юнасон се е постарал да повтори прилежно формулата на „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ и смело мога да заявя, че му се е получило. Най-вероятно този роман също ще има своята филмова адаптация след време. Но аз искрено се надявам следващият път Юнасон да ни изненада с нещо коренно различно като сюжет. Защото този вече видяхме, че го владее добре…
Още ревюта за романа „Неграмотното момиче, което можеше да смята“ прочетете при Христо в „Книголандия“ и в блога „На по книга, две“.
Ако пък искате да прочетете още мнения за „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“, вижте ревюто на Габи тук, както и текстове в „Книгoландия“,„Книгозавър“,„Библиотеката“, „Lovebigbooks“ и при „Lammoth“.