Иранската писателка Паринуш Сании беше в България за премиерата на романа „Моята орис“ (ИК Жанет 45). Тя е социолог и психолог по образование. Работила е като ръководител на департамента за изследвания във Висшия координационен съвет при Министерството на техническото и професионалното образование на Иран. Сега посвещава времето си на писане и рисуване.
Харесва ли ви корицата на българското издание на „Моята орис“, чувствате ли я близка до замисъла на романа?
Мисля, че е много хубава. За мен е нещо ново, тъй като всички други преводни издания използваха снимка на лице за корица, а тази е уникална и носи послание. Това е едно цвете, на което не му дават да разцъфти.
Какво беше Вашето детство, какви хора бяха родителите Ви?
Имах много щастливо детство. Аз съм щастлив човек, защото родителите ми бяха влюбени един в друг. В моите очи баща ми знаеше всички науки на света! Отправях към него всичките си въпроси, съвсем до последния миг преди смъртта му. Ходехме много на екскурзии, забавлявахме се. За родителите ни беше много важно да сме добре образовани и да четем много.
Успяват ли читателите на Запад да се почувстват съпричастни към съдбата на героинята на романа, да разберат ограниченията, в които е поставена?
Първоначално смятах, че няма да могат. По-късно, когато се срещнах с читатели от други страни, бях изненадана, че са разбрали романа много добре. Човешките проблеми са еднакви навсякъде.
Западният свят има проблем с разбирането на исляма. Не се ли притеснявате, че в чужбина книгата Ви може да бъде използвана за подсилване на негативния образ на исляма и ислямските страни?
В тази книга се постарах да напиша истината. Никой не може да отрече, че това се е случило. Може да не се хареса на някого, никой не е длъжен да я чете. За мен беше важно да покажа нещата такива, каквито са.
Осъзнава ли обществото в Иран проблема с ранните бракове? Има ли напредък в това отношение?
Да, мисля, че има промяна. Сега възрастта за брак се увеличава. Това обаче не се харесва на режима. Предпочитат момичетата да се женят бързо, да имат много деца….
Доколко причините за проблемите на жените в Иран се коренят в религията и доколко – в културните традиции?
Културата на едно общество се формира от различни неща и религията е едно от тях.
След като героинята на романа Масуме успява да извоюва през годините един донякъде самостоятелен живот, накрая тя отново се оказва зависима, този път от волята на децата си.
За съжаление, когато в живота не обръщате внимание на собствените си права и всичко правите за хората около вас – неща, които жените в повечето случаи правят; когато човек не мисли за себе си, а за децата, съпруга, роднините, той свиква с това, забравя, че има права. Тогава другите си позволяват да му ги отнемат. Децата смятат, че майка им им принадлежи. Те не допускат, че тя е отделна личност, която може да има собствен живот. Това се отнася особено за поколението жени, за което говоря в книгата – поколение, което се е жертвало непрекъснато и се е лишавало от правата си.
Героинята Ви се опитва да възпита децата си да мислят като самостоятелни хора, но те попадат в плен на същите предразсъдъци…
Да, тя се старае да ги възпита по най-добрия начин, но когато трябва да избира между собственото си щастие и тяхната репутация, предпочита да се съобрази с тях, защото такива са законите на обществото, в което живее.
Кои са любимите Ви писатели и книги, които Ви вдъхновяват?
Запозната съм повече с чуждестранните писатели. В нашата литература се обръща повече внимание на поезията, романът е относително нова форма – от около 100 години, и писателите не са толкова много. След революцията броят им се увеличи, някои от тях харесвам много. От всеки писател може да се вземе нещо.
Има ли силни женски гласове в съвременната иранска литература?
Мисля, че на този въпрос може да отговори най-добре Людмила (Янева, преводачка на романа – бел. автора), защото тя ги познава по-добре от мен (смее се). Моите впечатления са повърхностни, докато тя се занимава професионално с иранска литература.
(Тук се намесва преводачката Людмила ): Да, има много силни гласове, и това е явление, за което се говори в целия свят. Някои от тях дори са лежали в затвора заради книгите си. Ако не беше Манол (Пейков) да издаде тази книга, не знам колко години още щяха да минат, докато ги открием.
Срещата ни завършва с автограф на английски и фарси и пожелание да видим преведени на български език и други книги на Паринуш Сании. (Снимка на публикацията: bookmag.eu)
