След гостуването на американския писател Пиърс Браун в България и интервюто, което проведох с него, изводът е един – това е възможно най-положителният образ, който един автор може да покаже пред читателите си. Млад, успешен, земен, без капка превзетост и със страхотно чувство за хумор, което моментално стопява всички ледове и притеснения. Научнофантастичната му трилогия, състояща се от „Червен изгрев“, „Златен син“ и „Утринна звезда“ (изд. „Ciela“), преплита сложните въпроси за съдбата на човечеството, политиката, икономическия прогрес и класовото разделение с приключенската космическа опера и впечатлява с размаха си. Пиърс разкри, че скоро ще я видим и на малкия екран като сериал, който е изцяло под негов творчески контрол. Говорихме си още за това как е открил собствения си глас след множество перипетии, с кои свои идоли се е сприятелил, как преборва жанровите предразсъдъци, чете ли ревюта за книгите си, какво го привлича в мрачните герои и още много.
Преди да напишеш „Червен изгрев“, си завършил няколко други ръкописа. Какво отличи романа от останалите ти проекти, направи го специален и те накара да си кажеш: „Това е книгата, с която искам да дебютирам“?
Бих казал, че литературните агенти и издателите взеха това решение вместо мен. Предишните ми ръкописи бяха отхвърлени 130 пъти. Преди „Червен изгрев“ написах общо шест романа, този ми беше седмият и ако трябва да бъда честен, вече бях напът да се откажа. Отначало не можех да намеря дом за книгата и наистина се предадох. Започнах работа, от която не ми оставаше време за писане. Имах чувството, че най-сетне съм написал нещо, което говори на детето вътре в мен, но също така изразява политическа позиция за света. Ако това не свършеше работа, не знаех какво друго би.
Въпросът е там, че най-сетне открих собствения си глас. Когато си писател, първоначално имитираш гласовете на други хора, дори стила им на писане. С „Червен изгрев“ за първи път не мислех за никой друг, за търсенето на пазара, за потребностите на читателите. Просто създадох история, която ми се искаше да съществува. Това я направи специална – комбинацията от научна фантастика и фентъзи.
Значи наистина ти е била любимата?
Определено! И се гордеех да я споделя със света.
Представям си, че е било много трудно да бъдеш отхвърлен толкова много пъти от издателите.
Да, беше доста емоционален период за мен. Когато се връщаш назад, се сещаш предимно за хубавите спомени, не толкова за лошите, но в крайна сметка е важно да си отговориш на въпроса дали искаш провалът да ти предаде урок, или да те обезкуражи. Открих, че ако потърся грешките в другите си книги, мога да се поуча от тях. Гледах на старите си ръкописи като на вид диплома от университета, защото не съм завършил творческо писане, но съм се „образовал“ чрез провалите си.
Е, вече си много успешен, така че няма за какво да се притесняваш.
Слава богу! Нямам представа с какво друго бих се занимавал.
Имам спомен, че си завършил технологична специалност?
Всъщност имам диплома по политически науки и икономика, но съм работил в технологична компания, както и в политическата сфера. Известно време беше интригуващо, но и изтощително. Писането винаги ми е било страст, но не съм и предполагал, че някога ще му се посветя. Когато най-накрая открих, че мога да продавам книги, свързах се с агент и продадох ръкописа на Random House, чувството беше върховно.
Сравняват „Червен изгрев“ и стила ти с много други автори и поредици – от Дж. Р. Р. Мартин и „Играта на Ендър“ до „Повелителят на мухите“. Който е прочел книгите ти обаче знае, че сами по себе си са уникално преживяване. Трудно ли е обаче за един млад автор, който тепърва поема по творческия си път, да намери собствения си глас, да измисли оригинална идея и да не се поддава на влиянието на литературните си идоли?
Точно на това се дължат първите ми шест опита преди „Червен изгрев“. Дори се пробвах да напиша книга като Нийл Геймън, защото го обожавам. Опитах се да създам собствена версия на „Никога, никъде, никой“. Мисията невъзможна! Няма начин аз да напиша това, което Нийл Геймън пише, нито пък той да напише това, което аз пиша, защото сме две различни човешки същества с различна история, различен светоглед, различен глас. Защо бих очаквал да се справя като него? Щом се освободиш от чуждите гласове, намираш своя.
Дотогава не се бях сблъсквал с друга книга, която да е написана като „Червен изгрев“. Стилът е по-скоро на Дароу, отколкото мой. Той ми помогна да осъществя идеята за романа, която ми хрумна, преди да създам главния герой. Щом опознах него – млад, самонадеян, дори заблуден, и започнах да обръщам света му с главата надолу, опознах и своя глас.
За съжаление, познавам доста писатели, които анализират стиловете на, да речем, Нийл Геймън и Дж. К. Роулинг, и гледат под лупа изреченията им, което е ужасен подход! Гарантирам ти, че Геймън и Роулинг не са се вторачвали в чужди книги, а просто са писали от сърце. Истината е, че някой винаги ще е по-умен и по-изобретателен от теб, така че единственото, на което си способен, е да пречупиш нещата през собствената си перспектива. Единственото, което можеш да направиш съвършено, е да предадеш собствената си гледна точка. Невъзможно е да наподобиш перфектно нечия чужда.
Значи това е съветът ти към прохождащите писатели?
Познавам доста хора, които искат да пишат, имат идея и план как да я осъществят, но се плашат до смърт от самото писане. То обаче е само посредник – историята е това, на което трябва да наблегнеш. Бих им казал следното – не се плашете, отначало най-вероятно ще се издъните, но нима очаквате да карате ски като професионалист още от първия път, когато се качите на тях? За всичко е нужна практика и писането не прави изключение.
През времето, което си прекарал в книгоиздателската индустрия, успя ли да се срещнеш с любими твои писатели и да завържеш приятелства с колеги по перо? Например Нийл Геймън?
Точно с него не съм се срещал, за огромно мое съжаление. Поне съм се засичал с Дж. Р. Р. Мартин и Патрик Ротфус, който е доста интересен тип, както и с Диана Габалдон. През 2013 г., когато още не бях издаден и никой нямаше представа кой съм, участвах в първия си панел на Comic Con заедно с Ротфус, Джим Бъчър и всички тези известни имена, които четях от десетгодишен. Седях си там и нямах представа какво да кажа. Не разбрах една от шегите на Патрик и той започна да се провиква: „Лъженърд, лъженърд!“, а аз си мислех само: „Не, Патрик Ротфус, трябва да ме харесваш!“ Забавно да се срещаш с тези хора, да се сприятелиш с някои от тях и да видиш как мислят и творят.
Образува ли се някаква писателска задруга между вас?
Задругата е много силна в научната фантастика и фентъзито. Със сигурност има и конкуренция, но никога не се стига дотам да е разрушителна. Всички посещаваме едни и същи събития, пием заедно, даже се събираме веднъж-два пъти в месеца за целта.
Обсъждате ли работата си по време на тези срещи?
Понякога, но говорим предимно за нещата, на които сме фенове.
Явно винаги оставаш запален читател, дори когато си известен писател.
Определено. Стивън Кинг го е казал най-добре: „Ако искаш да пишеш, чети“. Да речем, че си фантастичен писател, най-добрият след Достоевски, но не четеш. Все едно имаш невероятна спортна кола, но без горивото. Просто седиш неподвижен. Според мен не трябва да спираш да откриваш нови вдъхновения и радости чрез книгите.
Като спомена жанровата писателска общност, се сетих за един съвсем скорошен случай тук в България. Неотдавна известна българска писателка, която журира на конкурс, направи изказването, че е притеснителна тенденцията младите автори все повече да залитат към фентъзито и фантастиката.
Нека първо кажа следното – защо тя хули нашето писане, при положение че ние не критикуваме нейното? Очевидно гледа с пренебрежение на научната фантастика и фентъзито, а това са истории, вдъхновили поколения. Илън Мъск – човекът, амбицирал се да засели Марс, се е вдъхновил от научната фантастика. Смисълът от тези жанрове е същият както в цялата литература – да разбереш живота по-добре. Само защото някой се наслаждава на нещо, което ти не разбираш, не значи, че трябва да го принизяваш. Подобна гледна точка е крайно претенциозна. Тъжно е да се сблъскаш с толкова ограничено съзнание.
Ако не харесваш фентъзи, значи не харесваш митологията. Ако не харесваш митологията, значи не разбираш човечеството, защото боговете и религията сами по себе си са фентъзи. Не искам да обиждам вярванията на хората, но нали можем да се съгласим, че гръцките божества не са истински?
Освен ако не си чел „Американски богове“.
Нека кажем, че митологията и божествата са проекция на нас самите. Те са най-доброто и най-лошото в нас. Ако отричаш този факт, задушаваш себеизразяването и въображението на хората. Защо който и да е писател би искал да го направи? Може би защото се чувства изключен от тази общност.
Реализмът също е много важен, и той ти помага да разбереш човечеството по-добре, но същата заслуга имат научната фантастика и фентъзито.
Пиърс Браун в София (снимка: „Ciela“)
Ти лично сблъсквал ли си се със стигмата, че не си „сериозен писател“, защото си фантаст?
Да, и е досадно, защото някои от най-добрите съвременни писатели творят в тези жанрове. Нима някой би заявил, че книгите на Толкин, който пресъздава модерния мит, не струват? Не, разбира се. Ами Мери Шели, която написва „Франкенщайн“, несъмнено най-подобаващата книга за нашия век? Виж само как се отнасяме към модерните технологии – неизбежно е в някакъв момент те да ни се изплъзнат и собствените ни творения да се отчуждят от нас. „Франкенщайн“ е фантастика, но и един от най-важните романи на XIX век, защото предсказва бъдещето и говори за следващата голяма стъпка в развитието на човечеството, а именно връзката ни с нещата, които създаваме, за умението да градим, което ни отличава от животинското царство. Е, ако изключим бобрите, разбира се.
Пренебрегвали ли са дълбочината на книгите ти заради жанра, който си избрал?
Всъщност с излизането на следващите книги от поредицата читателите тепърва откриват тази дълбочина. Виждат как искам да предизвикам дискусия за политиката, за човечеството. Не става дума само за космически кораби и оръжия, нито пък за обикновени приключенски романи. Истински ме вълнуват темите за политиката и икономиката, в които трудно мога да се потопя по начина, по който искам, извън фентъзито и научната фантастика.
Не мисля, че принадлежността ми към тези жанрове ме е възпрепятствала по някакъв начин, но в момента книгите ми се намират в най-успешния си период.
Да не говорим, че получаваш богата обратна връзка от читателите. Само в Goodreads можеш да намериш стотици хиляди ревюта за книгите си. Четеш ли ги всичките?
Боже опази, не. Не мога да си го позволя. Не съм станал писател чрез четене на ревюта в Goodreads. Това важи само за мен, имам колеги, които обожават тази общност. Аз обаче станах писател, защото обичам четенето. Отначало четях много читателски ревюта, но те не ме вдъхновява така, както книгите, така че през последните две години си поставих за цел да не чета никакви ревюта, с изключение на тези, които ми праща редакторът ми. Ползвам Goodreads само за да си комуникирам с читателите, които са ми изпратили съобщения, и да оценявам собствените си книги. Обичам да си пиша с феновете там, в Instagram, в Twitter, по мейл, но що се отнася до ревютата, не смятам, че са предназначени за мен. Като читател ги приемам за благословия, защото ме ориентират дали дадена книга е добра, или не, но не и като писател.
Забелязах, че не спомена Facebook?
O, ползвам и него, но предимно за да публикувам събития и да следя страхотната ми фенгрупа. Членовете й водят изключително забавни и остроумни дискусии.
Филмовите права за поредицата ти вече са закупени, и то от едно от най-големите студиа в света. Би ли разказал повече какъв е процесът, през който една книга минава, за да се превърне във филм?
През 2014 г. имаше наддаване между Universal и Sony. Проектът беше поет от режисьора на „Z-та световна война“, но когато се заех със сценария, осъзнах, че е почти невъзможно да събера всичко в един-единствен филм. Тъкмо бях започнал да разширявам света на „Червен изгрев“, да откривам потенциала му. В крайна сметка реших, че форматът на телевизионния сериал ще му пасне повече. Вече имам друг режисьор, който е невероятен, но още не мога да ти разкрия името му. В момента пиша сценария, така че се надявам да започнем продукцията през следващата година.
Значи разполагаш с творческа свобода при писането на сценария?
Нещо повече, аз съм създателят на тази продукция. Движа всичко. Ето защо живея в Лос Анджелис, където пиша, държа проекта под око и не позволявам на някой друг да изземе творческия контрол. Ако бързаш с правата, не можеш да гарантираш качеството, затова си партнирам с още един сценарист, който има опит във филмовата индустрия. Заедно ще създадем страхотен продукт.
Трилогията „Червен изгрев“ вече се сдоби както с продължение, така и с предистория. Изкушаваш ли се понякога да изоставиш този свят и да изследваш нови вселени и идеи?
Толкова силно! В момента пиша няколко фентъзита, за които не мога да ти кажа почти нищо, защото ще издам най-важното. Представи си много опасна смесица между Индиана Джоунс и пораснал Хари Потър. Работя и върху книга за алтернативните версии на самия теб, нещо като научна фантастика с елементи на спиритуализъм, но в никакъв случай селф хелп. Има насилие, ще се лее кръв (смее се).
Едно от нещата, които ми харесва в книгите ти, е колко измъчени са героите, през колко страдания минават. Дори Дароу не се вписва напълно в калъпа на героичния образ. Обичаш ли антигероите?
Обожавам ги. Единствените герои, които не харесвам, са обикновените, защото ме отегчават. Винаги предпочитам помощниците на супергероите или злодея. Ето защо исках главният ми герой да е на границата. Стремях се да направя второстепенните персонажи по-симпатични от него и именно тяхната лоялност към Дароу подтиква читателя да се вгледа по-дълбоко в личността и в постъпките му. Истината е, че светът не се движи от приятни хора, а от такива с добри или лоши намерения, които са много ефективни в това, което правят. Такъв герой ми трябваше – да е добър отвътре, но да върши отблъскващи неща. Все пак се бори със злото и е редно оръжията му да са подобаващи.
Да не би да научи това в политиката?
И в живота. Нека го кажем така – в съвсем реален юмручен бой добрякът не печели с добрина. Мисля, че доста често се мъчим да защитим героите си от трудните решения. Не ми харесва, когато ги прочистваме морално от тежестта на постъпките им с оправданието, че противниците им вършат ужасни неща, убиват бебета или нещо подобно, и затова всичко е простено. Предпочитам, когато героят убие човек, за когото само предполага, че има вероятност да убие бебе. Тук моралният пейзаж вече се размива. Затова обичам Джеймс Бонд, Магнито и други подобни образи, които са минали през ада.
Нека завършим с футуристична нотка. Цялата концепция на трилогията ти се крепи върху колонизирането на Космоса. Ако някой ден човечеството наистина го постигне и имаш възможност да напуснеш Земята и да заживееш на друга планета, би ли го направил и на коя би се спрял?
Когато се случи, най-вероятно ще съм на 45 и ще имам семейство и деца. Тогава не бих. Ако бях на 18 обаче и тепърва щях да градя живота си, да. Не искам да причинявам живот на Марс на децата ми. След 100 години обаче, защо не?
Защо точно Марс? Може да имаме достъп и до други планети.
Би било трудно да се заселим на някои от тях, но ако разполагаме с достатъчно напреднали технологии, бихме могли да пробваме с Венера или Меркурий. Обаче ще ни трябват щитове срещу радиацията. Ако открием планета, на която има кислород, със сигурност бих отишъл. Би било страхотно! Добре де, може би не бих отишъл да живея на друга планета, но определено бих пътувал дотам, за да я изследвам.
Снимка на публикацията: Mette Solberg Fjeldheim
