Заклинанието „Прочети книгата, преди да гледаш филма!“ невинаги е приложимо. Дори най-фанатичните защитници на правото на книгата над екранизацията й са се поддавали на изкушението на киното, а и трябва да си признаем, че четенето изисква много повече време и енергия. Безкрайно благодарни сме за всички адаптации, които са погъделичкали любопитството ни и са ни накарали да прочетем книгите, чиито истории са ги вдъхновили. Вижте кои са те:
Ася Ангелова
1. „Игра на тронове“
Спомням си, че ми трябваше много самонавиване да започна да гледам сериала „Игра на тронове“. Целият шум, който се вдигна около него, по-скоро ме отблъскваше, отколкото да предизвика любопитството ми. Реших, че ще му дам шанс, тъкмо след приключването на втория му сезон. След като изгледах всички излезли до момента епизоди за отрицателно време, си зададох въпроса: „В какво се забърках?“.
Съвсем естествено, веднага след това подхванах романите от поредицата „Песен за огън и лед“ на Джордж Р. Р. Мартин. Ако се абстрахирате от факта, че сериалът е базиран на фентъзи сага (и не сте я чели), той ще ви хареса неимоверно много. Въпросът е там, че книгите са по-добри. Много по-добри.
А обсесията по света на Мартин може да се доближи до лудост.
2. „Боен клуб
Седмото изкуство ни представя много разнообразни филми, повечето от които са изпълнени с клишета и които, за жалост, не ни обогатяват с нищо. Но красотата е в това, че винаги има изключения.
Едно такова различно и невписващо се в рамките изключение постави началото на откровената любов (от моя страна, авторът не е наясно с чувствата ми) към почти всичко, написано от Чък Паланюк.
„Боен клуб“ е филмът, който преобърна познатите порядки, хвърли въпроси във всички посоки и насочи пръст срещу всички нас. Едва след като го изгледах, разбрах, че е базиран на книга със същото заглавие. Не е нужно дори да ви казвам, че първоизточникът е в пъти по-добър. Скандалният Чък Паланюк до ден-днешен е сред любимите ми автори.
3. „Мъжете, които мразеха жените“
Скандинавското кино винаги ме е привличало със своята бруталност и атмосфера. Разбрах за шведските филми от поредицата „Милениум“ съвсем случайно. Изгледах първата част – „Мъжете, които мразеха жените“, и не знаех как да събера всички мисли, които минаха през главата ми след това.
Разбрах, че екранизациите са основани на поредицата романи от Стиг Ларшон. Ето защо реших да я прочета, а след това да догледам на екран остатъка от историята на Лисбет Саландер. Стилът на Ларшон е изчистен и запомнящ се, а сюжетът е изпипан до последния детайл.
Трилогията „Милениум“ неслучайно е сред най-любимите ми книжни преживявания. Ако не сте я чели, давайте смело (а след това гледайте и шведската филмова трилогия).
4. „Мълчанието на агнетата“
Серийни убийци? Някой?
Въпреки че съм гледала безброй пъти филмите за Ханибал Лектър, нямаше как да не прочета книгите на Томас Харис. „Червеният дракон“, „Мълчанието на агнетата“, „Ханибал“, както и последният роман „Ханибал Лектър: Злото се заражда“ проследяват живота на изискания и културен психопат, който не се вписва в нито един познат психологически профил. Той заслужава цялото ви внимание не само на големия и малкия екран, а и на страниците, на които се е зародила историята ми.
А знаете ли кое е най-хубавото на поредицата на Харис? Че краят на третата книга – „Ханибал“, не е същият като този на филмовия й еквивалент.
Няма да ви кажа нищо повече, прочетете я!
Габриела Кожухарова
5. „Часовете“
„Часовете“ е от онези разкошни филми, за които могат да бъдат изречени всички верни клишета – че те оставя безмълвен, че продължава да витае в мислите ти дълго след последния кадър, че е спиращо дъха красив, че е незабравим, че е шедьовър, че всеки трябва да го гледа…
Тук играта на Мерил Стрийп, Джулиан Мур и Никол Кидман е просто извънземна. Трите големи актриси се превъплъщават в ролите си с много нежност и пробуждат емпатията ти с най-дребния поглед, мимика и жест. Режисьорът Стивън Долдри пък демонстрира изострена чувствителност и изключителна отдаденост към образите им, както и към темите за изплъзващото се щастие, психичните заболявания и потиснатите потребности.
За съжаление, гледах филма дълго след излизането на романа у нас и поради тази причина ми се наложи да се впусна в миниодисея за намирането на някоя забравена от боговете бройка. Търсенето определено си струваше, защото книгата и екранизацията й се допълват съвършено – това, което остава неизказано в лентата, е осезаемо в думите на Майкъл Кънингам, и обратното. Трябва да призная обаче, че съм в пъти по-привързана към екранизацията.
Милена Златарова
6. „По действителен случай“
Не си падам много по психарски филми, но сюжети, построени около проблеми с идентичността, особено когато са свързани с творчеството, винаги са ме привличали. Ето защо избрах да гледам „По действителен случай“ на кинофестивала CineLibri 2017, заинтригувана не на последно място и от името на режисьора Роман Полански.
Полански изгражда смразяващ трилър по романа на френската писателка Делфин дьо Виган. Още от самото начало зрителят се чувства разколебан в разпознаването на границите между фикцията и действителността. Фиктивното „аз“ на Дьо Виган е поставено в ролята на писателката Делфин, която жъне огромен успех с автобиографичната си книга „Силна е нощта“. На поредната среща с читатели тя се запознава със загадъчна почитателка, която постепенно успява да обсеби живота й и да се превърне в неин отровен двойник. Тандемът Ева Грийн – Еманюел Сене е великолепен в пресъздаването на двусмисленото женско приятелство, натоварено с твърде странни съвпадения и тревожни знаци. На финала режисьорът оставя зрителя без ясен отговор какво точно се е случило и дали това не е сюжет за поредния роман.
Филмът определено си заслужава, но книгата на Делфин дьо Виган се оказа несравнимо по-богата на пластове и нюанси. Тя поставя изключително интересни въпроси за това какво е автентичност и къде се намират етичните граници при използването на реалността като художествен материал. Преди всичко обаче историята навлиза в тъмната стаичка на творчеството, където преживяното се смесва с въображението и несъзнателните ни страхове, за да роди нещо ново и различно, което докосва хиляди читатели.
Преслава Колева
7. „Първи контакт“
Филмът „Първи контакт“ e вдъхновен от краткия разказ на Тед Чанг Story of Your Life. Все още не съм прочела първоизточникът и не знам дали ще ме плени така, както го направи филмът, но съм убедена, че няма да ме разочарова.
Срещата с извънземен разумен живот е тема, която едва ли някога ще се изчерпи. Оригиналната идея, която показва осъществяване на комуникация с извънземните, както и другите философски въпроси, вплетени в сюжета, превръщат „Първи контакт“ в киношедьовър.
Story of Your Life е задължително допълнение към списъка ми с истории за прочитане. Нямам търпение да открия още повече детайли от сюжета, които вероятно не са успели да намерят място в екранизираната версия.
8. „Марсианецът“
Така се случи, че първо изгледах „Марсианецът“ и неочаквано за мен самата този космически Робинзон Крузо ме плени.
Изисква се невероятен ум, хладнокръвие и умения, за да успееш да оцелееш с минимум ресурси на все още негодна за обитаване планета. Марк Уотни успява да направи невъзможното възможно и да пребори атмосферните, психологическите и всякакви други препятствия, пред които Марс го изправя.
Независимо кое изберете да направите първо – да изгледате филма или да прочете романа на Анди Уеър, ще се насладите на истинско приключение на Червената планета.
Цветомира Дукова
9. „Призови ме с твоето име“
„Призови ме с твоето име“ е най-красивото нещо, което съм виждала. С дни останах подвластна на опиянението от тази прелест. Филмът на Лука Гуаданимо разказва история за абсолютното съвършенство в човешките взаимоотношения и хармонията между добротата, намерила израз и във външността, и в душата на човека. Калокагатия.
Това визуално пиршество е вдъхновено от книга, а само тя би могла да разкрие отговорите на някои въпроси, които си зададох:
Възможно ли е книгата да е толкова красиво написана, колкото красиво изглежда филмът? Какво се случва в онези последни страници – годините в бъдещето на героите? Къде изчезва Оливър от време на време? Защо момичето от Париж казва, че разбира и не се сърди? Откъде дойде този поглед на дявол, който виждаме пред пламъците на камината?
Романът на Андре Акиман все още не е издаден у нас, но с цялото си сърце се надявам, че скоро ще проговори и на български.
10. „Осъдени души“
Сигурно заради спецификата на родното образование в моите ученически години бях останала с убеждението, че в българската литература няма друго освен Вазов, Ботев и Елин Пелин, изтормозен народ, умиращи биволи, чорбаджии изедници и беснеещи турци. Доста дълго смяха, че не е възможно българския автор да не пише за България.
Не помня в кой клас гледах филма „Осъдени души“ и разбрах, че сценарият е адаптиран по романа на Димитър Димов.
Тази дълбоко човешка и страстна история, разиграваща се в Испания, беше излязла изпод перото на българин? Представете си само вълнението ми. Нямаше как да не заровя нос в книгата и да не стана заклета почитателка на писателя.
Творението на Въло Радев обаче е един от изключително редките случаи, в които филмът ми въздейства по-силно.
Едит Салай и Сватоплук Матиаш в кадър от филма „Осъдени души“ (1975)
Актьорите в кадъра от „Осъдени души“ са Едит Салай и Ян Енглерт.