„1984“ (изд. „Фама“) е толкова интересна, че дори прегръдките на любимото ми същество трудно успяваха да ме накарат да я оставя. Това е една от онези книги, за които са измислени е-картите от типа на „“Само още една глава“ при мен винаги приключва в четири сутринта с прочетена книга.” При мен се случи горе-долу същото – казах си „още една глава“ и малко преди разсъмване бях прочела цялата книга. Което идва да покаже, че класиката не е онова скучно нравоучително нещо, което никой всъщност не чете.
Няма да спойлвам историята, а и етикетът „дистопия“ вече навява достатъчно асоциации, но накратко казано: тоталитаризъм в най-чист вид, любов, секс (не се вълнувайте, тук има повече натурализъм, отколкото каквато и да било еротика), изненадващи обрати, разсъждения за нещата от живота и може би една идея сексизъм… но в сравнение с други класически романи, тук той не е толкова in your face, а и историята си заслужава.
Основният чар на книгата е в това, че Оруел като че ли е получавал пророчески видения, докато я е пишел. Или това, или е имал невероятно разбиране за механизмите, по които работи светът. Невъзможно е да не направиш паралел между живота на хората в Океания и случващото се тук и сега. Преправянето на историята, манипулацията на общественото мнение, постоянните военни конфликти, словото на омраза (и разпространяването на омраза под всякаква форма), бедността и нищетата, концентрацията на ресурси в малък процент от населението, промяната в говоримия език с цел утвърждаване на определен начин на мислене, обединяването срещу общ враг, разпространението на невежество и ограничаването достъпа до информация – всичко това са неща, от които те побиват тръпки, като се замислиш какво представляват и до какво биха могли да доведат. Защото нищо не е самоцелно и светът на „1984“ ти показва някои от последствията в крайна форма – за да си отвориш добре очите.
Докато четеш, се чувстваш едновременно ужасно ядосан и ужасно безпомощен. Даваш си сметка по какъв начин се смазва всяка съпротива и колко смешни изглеждат ежедневните ни бунтове. С колко много неща се примиряваме и какво би станало, ако откажем да го правим. И осъзнаваш, че в крайна сметка „Системата“ те надхитря, намира отговор на всичко, с което се опитваш да я подкопаеш. И дори единственото, което уж не могат да ти отнемат, и единственият бунт, който не могат да потушат, се оказват по-крехки, отколкото ни е внушавано.
В края на книгата дори любовта е поставена под съмнение. И то не просто любовта, а самата ни способност да обичаме. Човешкото същество е представено в своята слабост и жалка неспособност да отстоява себе си и точно в това е красотата на финала. Независимо дали го вярваш по принцип, докато четеш, няма как да не се съгласиш с внушението, че ние сме смешни и жалки.
След всички тези суперлативи трябва да се отбележи, че героите не са особено симпатични. И това всъщност нямаше да е проблем, ако бяха особено антипатични. Те обаче са повече средства, с които Оруел да предаде идеите си, отколкото двигатели на повествованието. И все пак, макар че везната клони повече към сюжета, в сравнение с някои двуизмерни персонажи от последните години, Уинстън и Джулия са наистина правдоподобни и пълнокръвни.
Най-хубавото в книгата обаче не е историята, която те държи в напрежение, нито героите, нито паралелите с действителността, а това, че самата тя те вкарва в двумисъл. Кара те да се съмняваш във всичко, което знаеш, да вярваш, че две плюс две е равно на четири, пет, три, а понякога и шест едновременно.
„1984“ е книга, която всеки трябва да прочете. Невъзможно е да се опише идеалния свят, но мисля, всички ще се съгласим, че тук е описан светът, в който никой не иска да живее… или поне останалите 98%.
