fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

ИнтервютаНовини

Александър Чобанов: Можеш да разкажеш истински само за нещата, които се случват сега

11 Mins read

С Александър Чобанов ме срещна първоначално не литературата, а музиката. Освен че е сценарист на  телевизионните сериали „Под прикритие“ и „Четвърта власт“, той „превежда“ посланията на музиката чрез езика на театъра в детските образователни концерти на „Фортисимо Фамилия“, които вече четвърти сезон привличат с огромен успех детската публика в Софийска филхармония. Идеята за това интервю се роди още след като прочетох първия му роман „Хлапета“. Междувременно той издаде нова книга и това ми даде чудесен повод да го поканя да поговорим за неговата „Квантова градина“ и българския роман.

Защо „Квантова градина“? Какво значение влагаш в заглавието?

Мислех първоначално да бъде „Цветна градина“. Има такава традиция от Средновековието на сборници с всякакви разкази, които не са концептуално обвързани – хумористични, трагични… Обаче след като поработихме с Роман Хаджикосев, моят редактор, той откри връзки между разказите и ме насочи към такава концепция. Между разказите има приемственост, но това, което ги обединява, не е толкова конкретно. В науката терминът “квантов” се употребява по друг начин.

Едно от основните положения е, че е възможно да съществуват много светове като нашия в един и същи момент. В моите разкази героите са едни и същи, но ситуациите са различни и на мен ми хрумна, че мога да го използвам като философия, да намекна, че някъде между разказите съществуват такива връзки, които минават през героите.

В какъв период са писани разказите?

Има четири разказа от първите ми две книги – “Колекция 18” и “Летен следобед”, които съм преработил в посока към общата концепция на сборника, останалите са нови.

Използваш различни стилове в отделните разкази.

Имах желание да експериментирам, да пробвам нови неща, но това не е самоцелно – старал съм се стилът да съответства на историята, която разказвам. За по-комичните разкази накрая, например, много подхождаше този наратив, който има богата традиция в българската литература още от Софроний Врачански, през Вазов до Радичков. В “Житието“ на Софроний намираме този леко ироничен поглед на автора, който от една страна е комичен, а от друга му е давал възможност да каже неща, за които иначе е бил ограничен като свещеник.

Как се намерихте с издателство „Хермес“? Преживя ли период на носене на ръкописи по различни издателства?

През 2008г. сам издадох първата си книга – „Колекция 18“,  но пък тя имаше добра съдба – спечели наградата „Южна пролет“. Тогава ме поканиха от издателство Фабер – Велико Търново. Но там нещата приключиха с издаването на „Летен следобед“ – в издателството сякаш нямаха желание и енергия да се ангажират с разпространението на произведения на млади български автори.

Междувременно бях написал вече ръкописа на „Хлапета“, предложих го на няколко издателства и в „Хермес“ го харесаха. Тяхната политика за мен е много адекватна – те искат да налагат имена и когато се захванат с един автор, не просто да му издадат една книга, а да работят с него в перспектива. Аз се радвам, че ми повярваха, защото беше доста трудно, докато стигна до тях.

Спомена, че си работил с редактори върху последните си две книги. Нека да обясним на читателите какво точно прави редакторът в едно издателство.

За разлика от коректора, който оправя правописни и пунктуационни грешки, редакторът се грижи предимно за стилистичните неточности. Той следи за цялостната работа върху книгата и понякога предлага кардинални решения, които авторът може да приеме или да отхвърли, разбира се.

С моя редактор Роман Хаджикосев се срещнахме в университета в Благоевград. Той следеше изявите ми и изрази желание да прочете ръкописа, преди да го дам за печат. Направи много точни забележки, даде предложения, които ми харесаха. За първи път работя в такова тясно сътрудничество с редактор и се надявам да има все повече такива хора в издателствата. В днешно време е лукс да посветиш цялото си време на писане, както е правил Лев Толстой например, а редакторският поглед вижда отстрани неща в текста, които авторът не може да види. Добрият редактор носи 25% отговорност за крайния резултат.

Чобанов3

Премиерата на „Квантова градина“в София

Какви са отзивите за романа ти „Хлапета“? Ти имаше доста срещи с читатели, също и извън София.

От издателството нарекоха „Хлапета“ юношески роман. Аз не мога да преценя доколко това е вярно. Да, героите са юноши, но темите не са само юношески. Моята цел беше да се чете и от юноши, и от възрастни. Факт е, че тийнейджърите го харесват. Радва ме, че го наредиха до книги като „Вчера“ на Владо Даверов и „Островът“ на Александър Секулов, а Младен Влашки я включи в монографията си за съвременния български роман “РоманОлогия ли?”.

Контакът с читателите, за съжаление, не е особено тесен. Едва в последните години се появиха сайтове като „Аз чета“, като книжните блогове, които дават обратна връзка и хората могат да добият предварителна представа за книгите. Доскоро имаше празнина в това отношение. Критиката е много задължена на тези хора. Аз разбирам, от една страна, стремежа на високата критика да диктува кое е добро и кое е лошо, но в едно капиталистическо общество на пазарен принцип нещата функционират по малко по-друг начин и критиката изостава в това отношение.

Ти направо предвиди въпроса ми за противопоставянето между литературната критика и читателските блогове. Чуват се обвинения, че блогърите са непрофесионалисти, че само критиците имат право да изказват мнения за книгите…

Добре, но къде са критиците? Аз се съмнявам, че средностатическият читател следи литературната критика. Много по-вероятно е да потърси информация в някой блог, за да се ориентира  коя книга би представлявала интерес за него.

Аз мисля, че това противопоставяне ще отмине с времето. Тези разбирания са малко остарели. Разбира се, необходимо е да има критика, и то добра, обективна, градивна и т.н., всичките тези клишета, най-вече професионална! Но критиците също имат пропуски. Ще дам пример със съдбата на книгата на Георги Божинов „Калуня-каля“, която беше подмината съвсем спокойно от критиците и ако не беше Деян Енев да я изрови от прахта, тя си заминаваше.

Спомням си и случая с Милен Русков, чиято книга „Джобна енциклопедия на мистериите“ бе обвинена от критиците, че не е роман. Това е абсурден спор! Последният роман на Милан Кундера е толкова далеч от класическия роман като форма, но все пак е роман. Какво да кажем за „NW“ на Зейди Смит?  „Одисей“ на Джеймс Джойс роман ли е? Да отговорят първо на този въпрос и след това да се върнат към Милен Русков.

Как е възникнал самият роман, как се е развивал през вековете? Милан Кундера проследява историята му в „Завесата“. Там той казва, че „Дон Кихот“ на Сервантес е реакция срещу рицарските романи, отличаващи се с ясно изразени фабула, действие, персонажи.

Какъв точно роман е „Дон Кихот“, какъв е сюжетът му? Един луд човек тръгва с друг не толкова луд да се бори с вятърни мелници. След него тръгва цяло течение в тази посока – „Том Джоунс“ на Хенри Филдинг, Лорънс Стърн с „Приключенията на Тристан Шанди“, след това отиваме вече към френските класици Балзак, Стендал, руските – Толстой, Достоевски, и се връщаме на Флобер. Книгите на Балзак са толкова различни, че не могат да се поставят под общ знаменател. В „Изгубени илюзии“ например сюжетът е съвсем на втори план.

За мен тази тема е много интересна и ме вълнува. Търся развитието на съвременния български роман и се опитвам да го наместя в контекста на големия роман. Според мен, писатели като Георги Господинов и Милен Русков се вписват чудесно. За мен те са на световно ниво и съвсем адекватни на това, което се случва с писането по света.

hlapetaКато част от потока на съвременната българска литература, можеш ли да очертаеш някакви тенденции, някаква обща картина?

Има много имена в съвременната българска литература, които ме радват, но не поставям себе си сред тях. Все още наблюдавам и опитвам. Най-общо мога да отговоря само кое ми харесва и кое не ми харесва. Не ми допада тази тенденция непрекъснато да се пишат и разглеждат исторически сюжети. Струва ми се излишно. За мен колкото по-далеч се държи изкуството от политиката и историята, толкова е по-правдиво.

Не мога да намеря смисъл в това да пишеш роман, обърнат назад, към миналото. Както и да разглеждаш дадена тема от историята, ти спекулираш. Можеш да разкажеш истински само за нещата, които се случват сега, в момента, и след 50 години, ако си написал нещо качествено, то да се оцени като произведение на изкуството и читателите да намерят вътре история.

Ако вземем „Одисей“ на Джеймс Джойс, освен че в него можеш да проследиш развитието на литературата и изкуствата по онова време, ти можеш буквално да разпечаташ карта на Дъблин, да видиш как са живяли хората тогава. Защо е нужно да разказваш нещо, обърнат назад? Това е една малко провинциална черта на нашата литература, която все се опитва да намери голямата тема. Голямата тема е всъщност малката тема, според мен.

Веднага ще ти възразя за значението на историческия роман, като спомена  „Бежанци“ на Весела Ляхова например, който хвърли светлина върху събития, премълчавани с десетилетия.

Това премълчаване се случва по вина на историците. Те често не са обективни и пренебрегват важни неща. Какво знаем за Народния съд? Да, сигурно има някакви книги по въпроса, но те не стигнали до широката публика. Трябваше да излезе книга като „Кротките“ на Ангел Игов, която показва какво се е случило тогава.

Тоест, ти не виждаш ролята на литературата в това да коригира такива пропуски?

Да, защото писателите са свръхсубективни. Дори да си правил задълбочени проучвания, не можеш да имаш обективно мнение като професионалния историк, защото ти не познаваш големия контекст. Историята и политиката са хлъзгава материя, не е лесно да се навлиза там, защото често се получават недоразумения. Книгата става подвластна на политическата конюнктура. През 80-те години „Време разделно“ на Антон Дончев се е чела по един начин, сега се чете по друг, утре не се знае как ще се оцени.

Лично аз се пазя от историческите теми. Това не трябва да се разбира погрешно, че не ми харесват книги като „Кротките“ на Ангел Игов, „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов. „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева – какво да възразиш там? Тя е една от най-големите ни писателки. Но това са все теми, които историците пропускат и писателят като по-буден човек се опитва да компенсира и да ги извади на масата.

Риалити формати като „Ръкописът“ по БНТ помагат ли за бъдещето на българската литература, или напротив – принизяват значението на писателската професия?

За мен един такъв риалити формат не е проблем. Положителният ефект на „Ръкописът“ бе да се заговори за литература по масовите медии, защото  в телевизията не й се отделя много място. Зрителите имаха възможност да видят писатели като Владимир Зарев, Захари Карабашлиев, Георги Господинов. За публиката това е интересен експеримент, рискът е по-скоро за участниците. Те не бива да се подвеждат, че след едно такова предаване вече са станали писатели, че то ще ги „изстреля“ към известността.

В литературата никога не изгряваш. Не си изпълнител, който да застане на сцената и да впечатли на момента всички. Литературата е такъв тип занаят – пишеш, работиш върху себе си и се надяваш някой ден някой да открие книгата ти.

Можете да се срещнете с Александър Чобанов тази вечер в 18 часа на щанда на издателство „Хермес“( № 326) в НДК, където той ще разговаря със своите читатели и ще даде автографи.