fb
Ревюта

Анна Гавалда за взаимоотношенията между хората в “Заедно, това е”

5 мин.
zaedno

zaednoОткрих Анна Гавалда като авторка, когато бях полудяла по романите на Франсоаз Саган. Попаднах на изказване, че тя е новата, модерната Франсоаз Саган. Не знам за коя от двете мога да кажа, че харесвам повече… Не мисля, че е възможно като степенуване.

Първите два романа на Гавалда („Обичах я“ и „Един подарен ден“) прочетох за един ден. Тъгата ме застигаше с пълна сила – намерих нов любим творец, но той да има малко издадени негови книги, а отгоре на това и самите книги да са с малък обем. Вярно, съдържанието компенсираше което, но исках повече. Исках повече часове да изкарам в нейната компания. Да бъда част от обстановката, героите. И тогава открих, скрит на една лавица в книжарница „Хеликон“, романа „Заедно, това е“. 590 страници!!! Като с магическа пръчка купът от книги, който вече бях понесла към касата, намаля с една, за да направи място за Анна (една отпадна, защото трябва да има някакъв дневен/седмичен/месечен лимит на закупуването на книги, поне при мен, иначе е неконтролируемо!).

Удължавах целенасочено времето на началото на започването й. И вече прочела и последната книга от него куп – взех в ръцете си „Заедно, това е“. И местоположението ми изведнъж се премести там, още в къщата на Полет се почувствах като у дома си.

Нека с няколко думи да разкажа малко от историята. Имаме заекващ аристократ на име Филибер, който е луд по френската история и книгите, но работи като продавач на пощенски картички. Камий, която нощем е чистачка в офис сгради, рисува невероятно, но е потиснала това си умение. Франк е готвач, изнервен, нещастен, подтиснат, криейки се от проблемите си в работата си и сменяйки постоянно приятелките си. Полет, бабата на Франк, която живее сама в къщата си, но вече е възрастна и има нужда от постоянна грижа. Един по един, четиримата се събират под един покрив – Филибер помага първо на Франк, след това започва да се грижи за Камий, а Камий успява да привлече и Полет в общия им апартамент. И тогава започва общуването между тези четирима души.

Общуването като опознаване, свикване с недостатъците един на друг, съобразяването с различните начини на отмора на всеки един от тях, напасването на характерите, правенето на компромиси, желанието да опознаеш човека до себе си. И Камий започва да рисува, напуска фирмата за почистване и започва да се грижи за Полет, Франк започва да се грижи за храната на всички, Полет свиква с мисълта, че вече не може да се справя сама. И Филибер, който през цялото време е тихата сглобка между всички, той намира момичето, в което да се влюби и за което да се ожени.

Ето как Анна Гавалда, описва отношенията на Франк, Филибер и Камий към края на книгата:

„Отляво – високият слаб мъж с кожух от времето на отстъплението от Русия, отдясно – по-дребният и набит младок с яке Лъки Страйк, а по средата – момиче, което бърбори, смее се, подскача и тайно мечтае да бъде повдигнато от земята и да ги чуе да казват: „Едно! Две! Три! Ии…“

Тя ги притискаше колкото може по-силно. Днес си беше възвърнала равновесието. То не беше нито пред, нито зад нея, а тук. Точно тук. Между тези два кротки лакътя…“ (още цитати – тук)

Това, което най-много ценя при Анна Гавалда, е наличието на много диалози. Лекотата на езика. Толкова е ясно, мислите са чисти, без излишно натруфени думички, без театралничене. Нейните герои говорят, слушат се, отговарят си, спорят, карат се, сдобряват се, обичат се. Не им е чужда нито една емоция. Не са си безразлични. Борят се за мечтите си, преоткриват себе си, защото всеки се губи в по-тежки моменти, губи стремежите си, дори губи желанието да става от леглото сутрин. Не можем да живеем не само без хора около нас, какво остава без приятели. Или както Камий казва: „Проблемът е, че никой не може да живее без да общува. Никой… Това не е възможно…“ Но за да имаш приятели, правиш компромиси, оставяш темерута в теб да се изявява изключително рядко!

Никога не съм можела да определя какъв жанр литература чета – любовен, исторически, трилър, фантастика… Днес вече мога да кажа със сигурност, че си имам собствен жанр. Измислих си го. В него попадат книгите, които те карат да заживееш из страниците им, с болките на героите, които ти стават приятели – да ти се свива сърцето, когато някой от тях е наранен, да се стряскаш от затръшната врата на кухнята и неусетно да вдигнеш рамене в знак на недоумение като Камий…

На финала, понеже мога да пиша до утре, съвет: намерете си, купете си, съхранете във вашата библиотека поне един роман на Анна Гавалда! Една от най-ценните находки!

[ + ]