„Градината на малките промени“ (изд. „Обсидиан“) е една малко тъжна, малко романтична и много прекрасна книга, която ме грабна някъде около десета страница с философията „дори една саксия на балкона е градина“ и не допусна да ме разочарова до финала си.
Аби Уаксман ни среща с Лили – млада вдовица, която жонглира между грижите за децата си и работата на илюстратор на учебници, и е успяла да се съвземе след внезапната и шокираща смърт на съпруга си.
С разгръщане на историята обаче виждаме, че младата жена все още живее под знака на нервния си срив, а отлитащите години не улесняват приемането и продължаването напред. Отдадена на ролята си на майка и съпруга (дори без съпруг), тя отказва да бъде човек с желания и да си позволява грешни избори.
Лили съумява да запази здравия си разум, като се отдава на дребните ежедневни задачи, самоиронията и категоричния отказ да мисли за собствените си нужди. Но ако прозрем отвъд истеричното й на моменти чувство за хумор и успеем да погледнем дълбоко в очите й, ще видим една много, много тъжна жена, която е измъчвана от постоянно чувство за вина, тревога и чист ужас.
Всъщност Лили много прилича на бивш алкохолик, който всекидневно се бори с жаждата си. Тя постоянно е на ръба.
Преломният момент се оказва курсът по градинарство, на който Лили се записва заради работата си. Хората, които среща там, й припомнят колко пъстър е светът и колко самотна е тя самата. Досегът с природата оказва истински терапевтичен ефект, защото какво може да бъде по-дзен от слънцето и пръстта?
„Градината на малките промени“ е трагикомичен роман за ударите на съдбата и за всички клишета, които носи загубата на любим човек. Героинята на Уаксман се вбесява най-вече на две от тях, недоумявайки какво означава „да продължиш“ и кой може да знае какво „би искал“ покойният й съпруг? Потопена в самосъжаление и гняв, ужасена от мисълта да изгуби децата си, Лили пропуска да види истински хората до себе си – всеки със своята си загуба.
Книгата се чете неусетно и донася много усмивки и топлота. Историята е трогателна, вдъхва вяра в силата на човешкия дух и казва простата, но често забравяна истина, че споделената болка е малко по-лека и че разбитото сърце се лекува с много любов и търпение.
Прекрасна книга, прочете я!
